неделя, 26 февруари 2012 г.

Утробата (между Перистица и с.Скобелево)

Снимки тук

http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3379

От Перистица пътят продължава да се вие нагоре и да се изкачва навътре в планината (в посока село Скобелево и Върховръх.) От лявата и дясната му страна се открояват живописни скални масиви, чието излъчване те примамва неудържимо. На човек му се иска да ги обиколи всичките, да се слее с тях и да остане там завинаги. Усещането за Вечност не те напуска, защото се възкачваш към Небето. Острите завои криволичат покрай тях. Точно на един такъв остър завой, вляво от него, в близост до пътя се открояват няколко особени скални скупчвания, завършващи със скални шила (зъбери), които привличат вниманието. Достигнал си до местото, където е първата скалноизсечена Утроба в северните поли на Родопите. Светилището не е съсредоточено в един единствен скален масив, а пръснато по отделните скални групи, които се наблюдават край пътя. Първият скален комплекс много напомня на скалното скупчване от каменни “житни зърна” на Гумното (Харман кая) край село Биволяне в Източните Родопи. Никой не би предположил, че тази скална пирамида обкичена цялата с вертикални каменни израстъци е невероятно скално светилище, в което е изсечена и скалната Утроба. Още на първата скална група, култовите кладенчета (ботури) започват от първата най-близка до земята хоризонтална скала, но не спират дотам. Колкото и невероятно да звучи, те са изсечени (и по този начин издигнати вертикално във височина) и на самия скален масив, по който не би трябвало да ги има, поради множеството скални зъбери и шила. Но те са в наличност и там, защото това място е имало важно духовно и енергийно значение за дедите ни. Скалният масив всъщност е двусъставен - два скални блока съединени помежду си със седловина от скални израстъци и морени, но от пътя се вижда като един единствен. Това го констатирате, когато се качите върху единия, за да видите другия. В крайна сметка, елементите на светилището са също толкова многообразни, както самите причудливи форми на скалите, върху които е разположено: култови кладенчета (ботури) – единични или в система, разположени на нива, скален зъбер с една единствена полутрапецовидна ниша, разположена вертикално на камъка; силно изветряли знаци (черта с точка), които вероятно имат числов израз; процеп между два големи мегалита, който вероятно е бил своебразна промушвачка; триъгълен жертвен камък с малък отвор в центъра му разположен в седловината между двата скални масива; множество скални фигури и стърчащи менхироподобни зъбери; огромна плоска скала, релефно оформена подобно ръка или стъпка; култово кладенче с формата на женски полов орган хоризонтално разположено; два куполообразни камъка разположени подобно женски гърди; процеп между два камъка, затворен отгоре с трети, един характерен елемент за много мегалитни светилища. Много интересни са малките кръгли каменни форми, подобно каменни дискове, които са навсякъде по този първи скален масив, и които образуват различни комбинации помежду си, както и влизат в изграждането на някои скални образи. На пръв поглед, те изглеждат като резултат от чисто природна дейност, но винаги трябва да се допуска и обратното. Керамика се намери в седловината на повърхността между двата скални масива около триъгълния олтарен камък. Тя е грубичка от непречистена глина и е от “тракийския период”- доказателството за свещеност на скалата на тези, чийто ум е прекалено рационален и материалистичен.
Продължаваме нагоре по пътя и след 100-200 метра стигаме до втория скален масив, който на пръв поглед не е така живописен, както втория. Но точно тук е голямата изненада, защото тук е намира скалноизсечената Утроба. Тя определено няма да се види през пролетта и лятото, а дори и през есента, защото клони и листа на храсти и дървета я покриват. И ако е била видима за някой едва ли е обърнал голямо внимание. Утробата е изсечена с изглед към асфалтовият път, на запад, а над нея е скално плато осеяно с култови кладенчета (ботури). Тя се различава по начин на изработка от скалноизсечените утроби и утроби-пещери в Източните Родопи, които са повече анатомично подчертани, докато тази в северните поли на Родопите, има овално-фуниевидна форма и при нея е подчертана повече нейната енергетика. (Точно това е голямата разлика със скалноизсечените Утроби из Източните Родопи.) Тя едновременно приема и отдава енергия. Интересното е, че тя приема енергията на залязващото Слънце (от запад), (освен, ако не се допусне становището, че някога то е изгрявало оттам), и я приема повече с периферията си, а чрез добре структурираната вътрешна анатомия – отдава, което е естествения процес на раждането. Утробата, за разлика от намиращото се по-нагоре скално светилище-крепост Момица, не е персонифицирана. Тя тук си остава Майката, която трябва да облече Духът в плът, трябва да създаде форма и зримост на идеите. Това е нейното творчество. Тя също твори – създава осезаемост на Духа. Тя е вътрешната/ скрита страна на Пирва/Буд Тенгри/ Тунканшила, която понякога се проявява в образ и оличностява, но винаги си остава в своята същност на Майка.
В индуизма тя се нарича “Гарбха” и има две значения:
1) ембрион или зародиш
2) матка, вместилище, лоно.

Когато съзерцавате Утробата над Перистица, вие оставате с усещането именно за едно “вместилище” и “лоно”, за едно развито и покълнало семе, освободило своята енергия в света.
Матся Пурана, когато говори за голямото разпускане на Вселената (Махапралая), казва, че всичко тогава било в мрак и състояние на сън. В този мрак и сън се появил Сваямбху, който създал първоначалните води и вложил Божественото семе в тях. Божественото семе се превърнало в Златната Утроба – Хираня-гарбха. Сваямбху влязъл в нея и се самоназовал Вишну, защото прониква цялата Вселена.
Тук, в този сътворенски разказ ние стигаме до още по-дълбоко разбиране затова защо прамайката Етуген ражда Тангра в морските дълбини. Всъщност това не са никакви морски дълбини, а именно великите предсътворенски води, в които Божественото семе се влага и се превръща в Златна Утроба, която поглъща Първоначалото, за да го направи Всепроникващо и Всеприсъстващо във всичко – в сътвореното и несътвореното. Това е Вишна бога, за когото и Веда Словена ни говори. Разбира се, има разлика между Тангра като Абсолют и Тангра като Сътворител и Домоусторител. Последния се ражда от утробата на Прамайката и изявява онази вибрация на Абсолютност, която го прави творчески и съзидателен. Най-общото тълкуване на прозвището Вишну е vi-snu от vi "отделен, различен, отвъден," и нулевата степен на sānu "предел, апогей/планинско било, хребет, планински връх ", т.е. нещо като “онзи, който прекрачва през/ се простира над/ планината”, подобно израза "Ти Индра, си се разпространил над най-високите хребети на земята", но тълкуването предлага връзка и с глаголния корен viṣ "активен съм, работя, предприемам, изпълнявам”.
Традиционното обяснение на името на Viṣṇu включва корена viś, което означава "да установя" (родствено с латинското vicus, английското village "село"), или също (в Ригведа) "навлизам, просмуквам се, прониквам, разпространявам се, обхващам", специфично за името "Всепроникващият". Един ранен коментатор на Ведите определя Вишну като vishnu vishateh, "който влиза навсякъде", и "това, което е свободно от окови и робство е Вишну.” Ади Шанкара твърди че viś е със значение "присъствие навсякъде" ("Тъй като той прониква във всичко (vevesti), той се нарича Visnu"). "Силата на Върховното Същество е навлязла във вътрешността на Вселената, т.е. коренът viś означава" влиза в... ".
Няма как тези етимологични тълкувания на прозвището на Вишна Бога да не ни отведът към образа на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, особено когато в индуистката религиозна традиция, той е постоянен спътник на гръмовержеца Индра. Още повече тълкуванието на корена на думата като “навлизам, прониквам, влиза в..” на едно по приземено ниво няма как да не събуди асоциации с акта на оплождане на Утробата, която всъщност представлява за Абсолютното Битие първичната Материя Майка, чийто мрак трябва да бъде осветен, а самата тя оживотворена и събудена за действие и живот.
Вишну влязъл в Златната Утроба – Харанягарбха се ражда като Нараяна – космичния богочовек или първият човек, който, обаче в същностния си смисъл се разглежда като жизнената сила или дихание, което се носи над първичните води, опложда ги и слага началото на Сътворението. Именно тук вече се изпълва с познание смисловото значение на корена viś - "навлизам, просмуквам се, прониквам, разпространявам се, обхващам” и “"активен съм, работя, предприемам, изпълнявам”. Осмислят се мистериите на така наречения “тракийски орфизъм”, в които Бащата опложда Майката, ражда се Сина; Сина опложда отново Майката и се ражда Сина на Сина – царят-жрец, уредникът на социума, който е кръг – Слънце, и който е сборност от мъжкото и женско начало на Космоса. Това отново ни връща към същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри/Тунканшила. Още повече, че едно от нещата, които държи Вишну в една от ръцете си (седнал в лотос над водите) е именно дискът/колелото/кръгът. Това обяснява наличието на множеството малки и средноголеми каменни кръгове на първия и третия скален масив от скалното светилище с Утробата над Перистица.
Нараяна има още едно тълкуване на “поел пътя си от водите”, което е точно така, когато Вишна Бога влиза в Златната Утроба Хиранягарбха и се ражда оттам като Нараяна, както Тангра поема своя път като Слънце от утробата на Етуген, както Иджик се ражда от ухото на рибата Бойгала. Нараяна не е нищо повече от това, което е алпът Мар-Нар в древнобългарската концепция за Сътворението (Сказание за Чулман) и неслучайно техните названия са сходни.
Индуистката концепция за Нараяна го представя като Първоначало на Тримуртието (Троицата), което се разгръща в три образа: като Брахма – първосъздател на всичко и творец, като Вишну –установител и съхранител на вселенския ред и като Шива – разрушител и възкресител. Факт, който би изглеждал нелеп, тъй като това би означавало Вишна Бога сам Себе Си да проявява, но това е точно така, защото Нараяна е самата същност на Вишну, първият му аватар (слизам, спускам се) и неслучайно дори самият Брахма е представян като излизащ от неговият пъп, докато Вишну спи (самосъзерцанието на Абсолюта), т.е. лицата в Тримурти са просто аспекти (принципът Нараяна с трите аспекта) на една единствена Себепроявяваща се Безпричинна Причина, която в нашата древнобългарска концепция има прозвището Ден Грее/Тангра.
Всепроникващата, всепронизваща и всеобемаща същност на Вишна Бога, обаче, не подминава човека. Именно тук, като дихание (Нараяна), което се носи над изначалните води, Вишна Бога се манифестира, и е вътре в човека, затова другия превод на Нараяна (Мар-Нар) е “божественото, което поема Пътя си в човека”. Затова един поздрав съществува в Индия сред мъдреците и светците “Ом Намо Нараяная”, демек “ Слава на Бога в човека!” Така човекът сам става Утроба, която трябва да износи и роди Бога. Именно този Бог в човека добива зримост чрез Сина на Сина на Великата Майка – царят-жрец.

На скалното плато над Утробата, освен интересното скално изсичане, приличащо на женски торс има три култови кладенчета, разположени на три нива едно под друго. Тяхното разположение е изключително интересно, защото е стъпаловидно, едно над друго и можем да предположим, че вероятно символизира всеобхващащото всеприсъствие на Майката в трите свята на мирозданието.
И това би останало единствено мнение, ако за Вишна Бога не бе казано, че обикаля земята три пъти или прекрачва през земята с три стъпки. Тази представа на Ригведа за трите стъпки на Вишну ( в нашия конкретен случай три култови кладенчета) е доста интересна, защото той крачи вертикално, като първата му стъпка според едни била в подземния свят, втората на земята, третата – на Небето, според други – той стъпвал първом на земята, след туй във въздуха, накрая в небето (“Първата квачка той направил на земята във формата на Агни; втората – в атмосферата, във формата на Ваю, богът на въздуха: и третата – на небето, в образа на Суря, Слънцето). Каквото и да е разбирането, става въпрос за три пространства, две от които приемани за земни и познаваеми, а третото – Небето, най-високото е познато само на Него и на сурите. То стои като Око, фиксирано в Небето и е обиталището на Вишну. Какво символизират трите стъпки? Според едни схващания изгряващото Слънце, зенита и залеза му, според други-три изяви на светлината – огън на земята, светкавица в атмосферата и Слънце на Небето, трети придават на тези три стъпки духовно значение и бележат с тях етапите на духовната реализация – самоконтрол, себеотрицание и самоосъществяване. Каква е тяхната функция? С тези три стъпки във Вселената, Вишна Бога установява вечните закони (дхармите) по които ще се движи и развива светът. Казва се, още, че чрез неговата крачка, той прави възможно обитаването на земята от хората, а също така „той закрачи нашироко и създаде пространство, в космоса за Индра, за да се бори с Вритра.” Интересното е, че за да направи тези свои три стъпки, Вишну извлича или получава своята енергия от Индра:
"Когато Вишну, чрез Твоята (на Индра) енергия, закрачи широко тези три свои големи стъпки, тогава двата ти красиви големи коне, продължиха (?)". (Ригведа 08:12:27); и още “Когато Твоят (по-малък брат) Вишну (чрез неговата) сила пристъпи своите три крачки, тогава наистина твоите възлюбени коне те носят. (Ригведа 08:12:27)
Известни са на всички така наречените “Божии стъпки” по нашите скални светилища, които са познати още като Маркови стъпки, направени от самия Крал Марко или от неговия кон. Съвсем ясно е, че Крали Марко, не е нищо повече, освен антропоморфизация на образа на алпа Мар-Нар (Вж. Сказание за Чулман) като конник.
Трябва да отбележим, че и Вишна бога е своего рода конник, който обаче язди своя “кон” човеко-орела Гаруда изобразяван с човешки торс и крака, но с орлова глава; криле и нокти. Според мита при раждането на Гаруда се излъчва толкова силно сияние от тялото му, че първоначално боговете го приемат за Агни, бога на огъня, и го обявяват за олицетворение на слънцето. Факт е, че много преди да се язди кон и божеството да се представя като яздещо орел в небето. Така е и в нашия фолклор, където юнакът за да се качи от Долния на Горния свят, трябва да яхне орелът и да го храни с месо от самия себе си. Орелът в своите форми е небесния кон на боговете и героите. Затова не можем да се учудим, че хатското божество Пирва е изобразено едновременно като конник с орел, именно защото то заема планинския връх, едно междинно, медиативно положение между Небето и Земята. Мисля, че във вас не е възникнало съмнение, какво е Гаруда. Доста прилича на техническо летателно средство, описано с езика на едно първично земно съзнание, а трите стъпки на Вишну може би описват нейното движение. Неоспорим факт е това, че много от така наречените “Божии стъпки” по нашите светилища са съпроводени с доста подробни звездни карти.

И тъй, вдясно от трите разположени едно над друго кладенчета, към края на платото се вижда нещо подобно на буквата Ж, (с размер поне 1 м), което е най-несъмненото свидетелство, че светилището е посветено на Великата Майка. “Ж” е сочен за символ на Майката и специално на Умай (Турун Аби). Именно трите лъча на главата и крилата, с които се изобразява Умай, много силно ни напомнят за крилата богиня от Чатал Хююк и неолитните селища от Старозагорско и напълно се вписват в представата за Тримурти (трите лъча са тримата богове) и Нараяна, който се носи над първичните води. “Ж” може да се оприличи на сноп класове или на летяща птица, но и на сноп стрели или гръмотевици. Но аз съм на мнението, че като символ на Майката “Ж” е именно “важдрата” , която държат боговете-гръмовержци в едната си ръка, когато хвърлят гръмотевици. Неслучайно във ведите тя е гръмотевичния скиптър на индийския Зевс – бог Индра. Така изведнъж отново се върнахме към същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, който с гръмотевичната буря очистваше злото. А знаем, че всяка “богиня” се явява своеобразна “шакти” – “сила” на съответното мъжко божество. Именно това е “важдрата” на всеки гръмовержец. Тогава става ясно, че това е местото, където стои вложена силата на Бога или където тя се проявява. И че тази сила има не само поразяващи, но и оплождащи функции. Едно е, когато гръм удари тялото, друго е, когато удари съзнанието, тогава се разкъсва завесата на ума и съзнанието се просветлява. Именно затова светилището на Великата Майка между Перущица/Перистица и село Скобелево, трябва да се приема като место за просветление и освобождение, на превръщане на земното, приземено съзнание на човека в небесно. Тогава човек вече не пълзи като змията, а лети като орела. Това е принципа да влезеш в Утробата, за да се родиш отново, едно тайнство на трансформациите и преображението на същността. В крайна сметка “важдрата” се превежда едновременно като “мълния” и “диамант” (или в смисъла на “благороден камък”), в което съвсем ясно е отбелязано съчетанието на “огън” и “камък”, в който е въплътена същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри. Това е обаче е код, защото все пак диаманта е кристал, а мълнията е огън и светлина. Неслучайно ваджрата има много имена, като „разцепника", „гърмящия", „разрушителя". Това ни връща към образа на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, който трябваше да порази дъба, за да улови, скрилия се в него Велниас, откраднал земното плодородие и богатство. Но това би бил един много едностранчив поглед, защото “разцепването”; “гърма” и “разрушаването” са именно обновлението и просветлението на съзнанието. А новото съзнание е знанието за едно ново битие, в което трябва да влезеш. Именно затова будистите от ранната важдраяна, наричат понятието “важдра” – “дордже” (rdo-rje), от “rdo” “камък”, и rje – “владетел, “майстор”, “повелител”, “господар”, т.е. “господарят на камъните”, което те (будистите) го разбират като цар на притежаващите сила, скъпоценни камъни, в случая диаманта. Но това разбиране на важдрата при тях, има изключително духовен характер, насочено към просветлението на съзнанието, отколкото към външния й митологичен аспект в индуската митологична система, в която характеристиките и изображенията на “важдрата”, която държат боговете гръмовержци в едната си ръка ни говорят, че тя е и вид технология (кристална технология), нещо подобно на днешните лазери, чиято мощност е позволявала да се извайват и създават цели планини, а в частния случай – да се обработват прецизно и с хирургическа точност огромни каменни блокове, които да послужат след това в строителството. Тя е оръдието на Домостроителя. Тук с пълна сила се разкрива характеристиката на Перкунас като “ковачът на камъни”.
И ако се върнем към образа на Индра, той употребява “важдрата”, именно като оръжие, за да убие змея Вритра, (виж отново образа на Перкунас, който се бори срещу демонът Велниас). Тук, обаче Вритра изгонва Индра от неговия дом – Девалока и не му дава да се завърне в него. Характерното за Вритра е, че той затваря изворите на реките,спира динамиката на водите и на земята настава суша и глад(защото негова майка е Дану – течащата река). Индра не може да го победи с никое оръжие, и тогава Вишну му казва, че Вритра може да бъде победен с оръжие, създадено от костите на най-великия мъдрец Дадхичи. Дадхичи се принася в жертва и мъдростта става оръжие, с което може да бъде победено злото. Това е “важдрата”. Както за да бъде сътворен човека в шумеро-акадската митология се пожертва единия от боговете – Кингу, така и тук се пожертва най-големия мъдрец, за да бъде победено злото – Дадхичи. Трябва да се отбележи, че Индра оформя важдрата от костите на Дадхичи като кръгъл диск с дупка или под формата на кръст с напречни остриета.
Именно такъв кръгъл диск държи и Вишна Бога, поставил го върху пръстта на едната си ръка. Точката в средата на този диск или кръг, въз основа, на който се формира цялата важдра се нарича “бинду”. Този термин има поне три значения: “изначалната точка”, “капка” и “семе/семенна течност”. И трите значения са верни, защото “изначалната точка” в кръга, това е изначалното Самосъзерцание на Абсолютното, в което То само Себе Си поражда. Това е “Първият без Втори”, който когато Сам Себе си прояви се създава “капката”, т.е.индивидуалността, която е първичната вода - първото радиално лъчение, което става “оста на света”, “гръбнакът на сътворението”. В тази първична вода, огънят на Самосъзерцанието ще кристализира “капката” в “семе”, което ще се развие и разтрои в Златна Утроба. Именно това развитие (покълване) на семето е числото 6, началото на завихрящата се енергия на спиралата, чиито радиални лъчи образуват знака Ж и стоят в основата на знака “макас”(пясъчен часовник, лабрис). Неслучайно брадвата/секирата е едно от основните оръжия на Перкунас. Може би тук е местото да се даде обяснение, защо житните зърна поставени ритуално в керамични съдове се оставят в “дома на душата” , в гробницата на умрелия. Това не е просто негова необходима храна за отвъдния му път, не това е символ, че той се превръща в семе, което трябва да покълне за нов живот. Това са космичните цикли, които определят нашия път. Душата на починалия се превръща в капка и семе, което в големия вечен океан на безсмъртието, ще се развие в Утроба, от която той ще се роди за нов живот. Тук зърното поставено в урните има дълбок космичен смисъл.
Трябва да отбележим, че подобни керамични дискове с кръгли дупки в центъра им се срещат по нашите праисторически селища и светилища, а двете форми на важдрата –кръст с напречни остриета и класическата подобно стилизирана затворена двойна брадва имат своите праисторически прототипи в символите на Великата Майка, каквито например срещаме в Чатал Хююк. Това, което трябва да се подскаже, още е, че “важдрата” в по-късните времена се превръща в копието, с което героя-конник убива змея или ламята. Неслучайно тя като емблема на бога на бурята Индра се е наричала “тоягата на гръмотевицата” или още “диамантената тояга”. Израз, над който са си блъскали главите немалко преводачи, но който ясно е изразен в по-късни времена като копие в ръцете на хероя-конник, тъй като небесната ритъм е слязъл долу и управлява пряко планетното развитие, а не просто го възмездява от разстояние, отгоре. Небето и Земята отново са се преплели. Неопределимостта на Бога все по-осезаемо се импрегнира в определеността на Човека.
Така, освен “гръмотевица», «мълния», «диамант», стигаме до другото значение на «важдрата», че тя е «тайното име на фалоса». Тръгнахме от Утробата и чрез нейния символ "Ж" изведнъж се върнахме отново към Фалоса. Онова неопределимо и неописуемо Баща-Майка се раздвои, разтрои, разгърна се, видимо разпиля се и изведнъж отново се събра в Себе Си. Това обяснява факта защо каменните зъбери на третия скален масив по пътя, над Утробата не са ясно оформени като фалоси. Те носят потенциалната енергия на издигането, но не и оплодителната й сила. Фалосът тук явно не е изразен, за разлика от този на Перистица, който в случая се намира по-ниско от Утробата. Това разположение отново ни напомня за Геб и Нут, за които говорихме в «За тайната на Побития камък», когато обследвахме района на Кара Кая (Западни Родопи). И не забравяйте, че Утробата е един обърнал се навътре фалос! Тя е Умане – неизползваната още от нас Божествена Сила!

вторник, 3 януари 2012 г.

ВЕЛИКАТА ПЕРИСТИЦА

Албум със снимки, тук

http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3359&st=0&#entry43311


Там където се срещат равнината и планината винаги възниква едно ново начало. Там небесният слиза, а земният се въззема. Именно такова място са северните поли на Родопите, където се намира великата Перистица. Може да ви се строи пресилено, но човек съвсем закономерно би я назовал така, когато я усети с цялото си същество. Въпреки, че е недалеко от голямата градска среда, Перистица си остава все така загадъчна, все така недостъпна и все така слабо позната, въпреки извисената си мощна каменна снага и фантастични скални форми, които ни напомнят за причудливия свят на Белоградчишките скали. Към всичката тая феерия от форми, мощ и свещеност е прилепнало човешкото ни схващане и възприятие – твърде немощно и твърде ограничено, за да ги разбере. Затова всичко се свежда до едно фалшиво възхищение от природните феномени и удовлетворението, че сме ги видели. Още по-ограничено е виждането за Перистица в научните среди. За нея тя е нищо повече от средновековна българска крепост дала името на град Перущица и образуваща система от твърдини, защитаващи съответните селища по Върховръшкия рид.
Науката пише: “Средновековната крепост Перистица се намира на около десетина километра южно от Перущица, в непосредствена близост до някогашния манастир „Свети Тодор”.По всяка вероятност крепостта е строена от византийския император Юстиниян I (527 – 565 г.).За първи път името й се споменава през XIII век и се свързва с името на българския цар Михаил II Асен.

Перистица се споменава и през 1344 година, когато крепостта била преотстъпена от византийците на българския цар Иван Александър. Крепостта Перистица се издига върху висок, скалист, естествено недостъпен връх.От някогашната внушителна крепостна стена, дебела повече от от два метра, сега са останали само основите , обилно обрасли с храсталаци.В скалистата част на крепостта били изкопани дълбоки резервоари за вода.В западната й част още личат стъпалата от стълбището, което отвеждало до върха на крепостта.
Предполага се още, че град Перущица е наследник на старинния град Драговец, възникнал при траките, разширен след идването на славяните и по-късно разрушен при някоя от многобройните войни между България и Византия. В околностите са разкрити следи на стари селища от тракийско и римско време. Тези находки сочат, че селището е твърде старо и миналото му се крие далече в древността.”

Това е всичко, което може да ни каже традиционната наука, като повечето и неша са предположения. Затова тук правим първата спирка и поставяме първия акцент: Перистица и последващите я скални масиви в посока село Скобелево и Върховръх са преди всичко скални светилища, чиито корени са в праисторията и преминавайки през различните исторически епохи, ние накрая ги виждаме и като крепости, което не е нещо необичайно, а дори, както ще видим по-нататък, може да се окаже и нещо закономерно. Светилището Перистица включва всички ония грандиозни скални масиви, които се изправят пред възкачващия се към планината и го смайват, изпълнени със фантастични скални образи на хора и животни. (Това е може би пласт от «времето на сънищата»).Средището на светилището е там, където впоследствие е била изградена и самата крепост. То включва грандиозен скален стълп-фалос и прилежащо скално плато осеяно със съответните култови кладенчета, всякакви скални изсичания, някои от които са възможни евентуални знаци и прилежаща към всичко това голяма звездна карта. Разбира се, това е, което е останало непокрито от храсталака. Смайващото е, обаче, че всичко това е кодирано от науката единствено и само като крепост, още повече че скалният стълп-фалос е грандиозен и е сам по себе си. Около него няма други стърчащи скали, а само неравна скална площадка. Особено великолепно изпъква той от съседните планински била и се откроява спрямо тях, когато е гледан по-отдалече. Може да се предположи, че идеята за възникването на крепостта е древен каменен зид, който е ограждал свещеният скален масив с фалоса, т.е. това е било един вид укрепено светилище. Именно тук идва моментът да разтълмим името “Перистица”, с което да разкрием самата негова същност. Става ви ясно, че науката отново е много бедна откъм знания в конкретния случай. Тя етимологично извежда името от гръцката дума “Перистера” – което означава “гълъб” или гълъбово място, без никаква аргументация защо смята така. Няма аргументи. Тя просто налага това становище и прави едно допускане, че е възможно то идва и от името на “славянския” гръмовержец Перун. Това е много странно, още повече, че с абсолютно същото име “Перистера” е наименувано тракийското селище (Иван Попов “Страници из миналото на Пещера”), след това римска отбранителна кула и накрая византийска крепост на хълма “св. Петка” над град Пещера. И така Перущица-Перистица-Перистера, всичките ли означават едно и също? Към всичко това трябва да добавим и връх Пирин (Перин) в южна посока от Пещера и тогава картинката става още по-загадъчна. Оформя се цяла верига от свещени топоси – Перущица-Перестица-Перистера-връх Пирин (Перин), съдържащи в себе си корена “Пер/Пир” с най-различни наставки. Ясно става, че номера с гълъба, като единствено възможно тълкуване, няма как да мине, а обяснението с Перун, може да осмисли до някаква степен само последното – връх Пирин в южна посока над Пещера. Необходимо е да се изследва коренът “Пер” и то в конкретния случай за Перистица, защото с този корен може би има стотици топоними и няколко десетки имена в историята. Веднага бих се спрял в конкретния случай върху понятието Перкос(Перкоус, Перконис). Едно понятие рядко употребявано в нашата историческа наука. Според самата нея обаче, Перкос е едно от имената-прозвища на анонимното върховно божество на “траките” (древните българи на Балканския полуостров). Името уточнява неговата същностна характеристика и по-късно остава само епитет на “тракийският” конник – Херос. Засвидетелствувано е в два открити надписа на наша територия като “Перко Херои” и “хероней Перконей”. Основата Пер (к) има своето начало в хатското (хетско) “Перва” и древноиндийското “Парвата” и двете със значение на “планина, скала, камък”. Божеството Перва – скалата бог или богът скала (по точно Бог в камъка, скалата) е свързано с конете и реконструира прототипа на един конен бог на бурята. В тази връзка е възможно езиково отъждествяване на хатското(хетско) “Перва” с тракийското “херос” не само поради липсата на надеждна етимология на старогръцката дума, но и поради опитите да се изведе тя от догръцки или от негръцки произход. Името на бога на бурята гръмовержец се въстановява на основата на съвпадението на ред древни традиции, защото във веригата Первата-Перва-Херос се включват още “славянският” бог на гръмотевицата Перун с неговите многобройни трансформации и равнозначни идентификации – Перкун (при балтите), Перкунас (при литовците) и т.н. Хероя Пейрой, идващ на помощ на троянците и засвидетелствуван в четвърта песен на “Илиада” поразява врага си с огромен остър камък, т.е. образът на бога скала или Богът в скалата –Перва/Пирва съвпада с този на божествения герой, който поразява, като хвърля камъни. Стефан Византийски засвидетелствува формата “Перке” като название на Тракия.

Това е в синтезиран вид, най-важното от онова, което ортодоксалната наука е достигнала за корена Пер(к) и понятието Перкос. Ние няма да влезем в противоречие с всичко това, а само ще го разширим и допълним. Ще се спрем върху хатското (хетско) понятие Пирва (Перва), тъй като то е понятие, което свързва пряко Небето (Гръмовержецът) с възвишенията, върховете и скалните масиви на тях. Още оттук се изсветлява произхода на името Перистица, тъй като самата връзка на небе, планински връх и камък е представена чрез нейното скално светилище и изсечения скален менхир-фалос на него.
Пирва/Перва (хетт. Pirwa-, Perwa-, Pirua- Peruwa )

1. Хатско(Хетско) божество, влизащо в пантеона на първата хетска столица - Хатуша с неизяснен произход и слабо известна природа. Археолозите смятат, че е мъжки бог, но към него се е обръщало и като към «Кралица», т.е. божеството най-вероятно е било с двойна природа.

2. Името му най-вероятно произлиза от хетското peruna (перуна) означаващо “скала” или "cliff", - стръмна скала (край вода или море)/ урва/надвиснала земя или лед.


Тук трябва да се спрем отново за миг, тъй като нещата още повече се изсветляват. Скалния стълб от скалното светилище и целия скален масив Перистица представлява именно това стръмна скала над урва край която и от която тече вода/река. Но нещата не само не спират дотук. Самото наличие в хетския на думата Перуна (скала), съвсем ясно показва етимологично, какъв е произхода на “славянския” бог Перун/Перин/Пирин и на самото име Перущица, което съдържа основата “Перу”. Отварям скоба тук, за да подсетя някой да потърси, дали тук не се крие тайната на името на държавата Перу в Южна Америка, чийто произход е неизяснен и за когото има две смешни версии/легенди, а самия термин не присъства испанския и в езика на инките, но се приема от тях. Но пък в Перу има хотел точно с такова име Pirwa. Още повече, че другите две модификации на името Пирва/Перва – Пируа (Перуа) и Перува са повече от категорични.
Трябва да отбележим, че връзката между хетското Перуна и Перун като гръмовержец е именно в онова “хвърляне на камъни”, които в по-късните времена, са наричани Перунови камъни и гръмови стрели и имат поразяваща роля. Но това е в по-късни времена. В изначалния мит, след Потопа, ковчегът на Девкалион и Пира, спира на върха на планината Парнас (отново корен Пир/Пар) и там на самия връх, хвърлят камъни зад гърба си, от които възниква отново човечеството. Именно тук намират своето основание скалните човешки образи и скалния стълп на светилището Перистица, защото “хвърлянето на камъни” има и друг творчески аспект - тяхното побиване, поставяне и нареждане.
Това неминуемо ни отвежда до хвърлянето/падането на камъка Бен-Бен в Египет и след това поставянето му на върха на колоната в града на Ану – “града на колоната”, наричан впоследствие Хелиополис. Бен-Бен и свързаната с него огнена птица Бену(Феникс) са началата, от които се изгражда и сътворява светът. Именно точно тези свещени актове на изграждане са втъкани в същността на светилището Перистица, затова ние откриваме създадени около него множество градове и селища. Скалния стълп-фалос играе ролята на своего рода свещен център, по който слизат небесните сили за да градят и оплодотворяват и своего рода “коневръз” – отправна точка, начало, около което се ситуират свещените топоси.
В. Смирнов в статията си "Светая Светих" (Делфис, 2000, №4) отбелязва:"Във всички култури съществува архетип на храм, сакрално място, ограден участък във вид на КАМЪК или КОЛОНА.
И тук ще се спрем за миг, защото ритуалното място на което се почита Пирва, в хетските текстове е наречено “дом на планината, на върха на бог Пирва”( в литовската топонимия - "планината на Перкунас” или "планина от тътен."). Оттук идваме до същността на въпроса - египетския йероглиф “Пер” (Pr) означава именно “дом/къща и едновременно с това и храм”, т.е. преведено на днешен език – дом(ът) на Бога е храма. Колко главоболия, щеше да си спести съвременната тракология по обясненията на основата “Пер”, ако просто се беше обърнала към Египет! Защото Египет е надградения фундамент на българската праисторическа култура и това, което у нас е било заличено, там се е съхранило. Неслучайно, ако се вгледате в символа обозначаващ “храм” от неолита и каменно-медната епоха в България, ще видите, че той е предшественика на египетския символ за храм, а именно “Пер”. Но в случая този “дом на Бога” е перуна – скалата, затова говорим за Богът в скалата, за еманацията на Божествената Сила, с която от камъкът започва цялото Сътворение на света, затова той се поставя като крайъгълен от зидарите в основата на всяка постройка. Ясно става защо в древността от този камък са вземали за да изградят от него своя храм и своя дом. Камъкът е Всичкото за древността! Не е случайно, че в него са изсичали така наречените “гробници”. Обаче словото за “гробница” в Египет е “Пер-ка” - “домът на физическата проекция”. Колко близо е това понятие до Перкос, Перкунас и Перке. “Ка” в египетската доктрина има широко значение, но първичното е, че това е етерното тяло, което оживотворява и организира физическото, т.е. без него то не би могло да съществува. Ето защо много от така наречените“гробници” са още изначално празни. Те се обитават от «Ка» - душата-живот и са своебразен неин дом, дом на душата. “Пер-ка” в смисъла си на “физическа проекция” обяснява факта, защо в по-късните времена Перкунас се изповяда като аспект на Dievas, изпълнител на неговата воля, а : Dievas издига Перкунас от земята към небето. Издигане, което свидетелства за вертикалния стоеж на скалния стълб-фалос или скалата на върха на планината, която е негов дом.
Когато Асар/ Озирис става бог-баща в Египет се приема, че неговата “Ка” се въплътява в телата на фараоните, чийто прототип е богът син Хор. Фараонът в този случай се явява своебразна “Пер-ка” на Асар/Озирис. Може би точно затова, на египетски, фараон е per aa, и означава “голяма, висока къща” или преведено на днешен език “царски дворец”. Терминът започва да се употребява в този смисъл ( фараон) в средата на осемнадесетата династия на царете в Египет и се разглежда като двусъставна дума, включваща две символа за “къща” и “колона” . Това директно ни отпраща в японските митове за сътворението, където Изанаги и Изанами се спуснали по Плаващия Мост към чудно сътворения остров. Този остров станал техен дом и база на тяхната дейност по сътворението на света. Пожелали да се оженят и за целта издигнали стълб сред острова - Величествен Небесен Стълб. Около него изградили голям дворец наречен Палата на Осемте Проницания.
Невероятно е как същността на Перистица се разтвори пред нас, изведнъж, като прочетена книга. Около величествения скален стълп-фалос е създадено укрепено светилище, а в по-късни времена – крепост, но не само това, тук вероятно в античността е имало голям царски дворец или голям храм. Като първоначалния храм, разбира се, е бил изсечения скален менхир-фалос, схващан като дом на Бога. В нашата древна вера, той е бил наричан още Буд Тенгри – центъра на държавата, който се представял под формата на огромен камък (скала) и бил царско-родов фалически символ.
Така, понятието “Пер” се е променяло през хилядолетията, за да го видим в античността, как? Точно така. Перистил! Какво е Перистилът? - «Открито, отворено пространство, по правило правоъгълен вътрешен двор, градина или площад, заобиколено от четирите страни с покрити колони. Този правоъгълен вътрешен двор с околовръстна колонада е бил характерен за античните жилищни и обществени сгради. Известен от 4 в. пр. Хр. в “древногръцката” архитектура. Терминът произлизал от др. гръцкото περίστῡλος - «заобиколен с колони» (от др. Гр. περί- «в кръг, около» и στῡλος «стълб»). От него, може би произлиза и името «Перистица.» Вероятно този перистил в античността е бил на мястото на манастира «св. Тодор», където най-вероятно е имало много значим храм или царска резиденция.
И тук е местото да се завърнем на връзката между камъкът Бен Бен и птицата Бену, наречена по-късно от гърците - Феникс, символ на безсмъртието и възкресението, свързана пряко с бога на Слънцето. Слънцето изгрява под формата на Бену и така се подновява всяка сутрин. В Хелиопол смятат, че Бену живее на Бен-Бен и я почитат заедно с Ра и Озирис. Бену в случая се явява един вид “Ка” на Бен-Бен, а самият Бен-Бен, своеобразна Пер-ка за Бену. Когато стария Феникс изгаря и от пепелта си възкръсва отново, той балсамира тази пепел и го занася в Хелиополис (градът на Слънцето) и го поставя на олтаря на Слънцето.
Тази велика мистерия може би обяснява същността на погребенията чрез трупоизгаряне, където пепелта се поставя в специална керамична урна и се полага в гроб, който вероятно е играел и ролята на дом на душата. Мистериално смъртта е самоизгарянето на стария феникс (т.е. изгарянето на тялото) и раждането на новия от неговата пепел. Това изгаряне на тялото символизира освобождаването на душата от старата дреха и обличането в нова, за която са нужни фините есенции на старата - пепелта. Именно това е и втъкано в Българската нова година на 21 срещу 22 декември – смъртта на Старото Слънце и раждането на новото – Млада Бога!
Самата трансформация – самоизгарянето и възкръсването от пепелта е много близка до концепцията, че душата Ка след смъртта на човека се превръща в звезда, в едно ново божество. Едва ли е случайно, че дори самата Бену е символизирана с Венера (Утринната звезда), а самата Венера е наричана "звездата на кораба на Бену-Озирис". Това може би обяснява защо в песните за "небесната сватба" на литовците Утринната звезда става значим персонаж. Луната изневерява на Слънцето с Утринната звезда веднага след сватбата, и Перкунас я наказва. Въпреки това, тя не си взема поука и повтаря прелюбодеянието и отново бива наказвана всеки месец. Според други обяснения, точно затова Слънцето грее през деня, а Луната през нощта. Макар и разведени, и двамата искат да видят тяхната дъщеря Земята. А в латвийските песни Перкун играе роля на главен помощник по време сватбата на Аусеклиса (утринната звезда) или месеца със слънчевата дъщеря.
Така огненото начало в лицето на Бену (Феникса) осъществява връзката между звездата и камъка, която е ясно изразена в скалата светилище Перистица, чрез съчетанието на каменния стълб и голямата звездна карта на северозапад от него.
Интересен факт е, че в Хелиополис, града на слънцето, където започнало сътворението, вярват, че Бену се е сътворила сама от огъня, който гори на върха на свещеното дърво(символ на седмия събуден център на темето на човека). Идеята за свещеното дърво и огъня е плътно втъкана в образа на Перкунас, защото, растителния еквивалент на каменния стълб или стърчаща скала е свещеното дърво или по-точно свещения дъб, който има вече по-широки социални функции, отколкото скалният стълб. Той, както каменният стълб се превръща в зримо обиталище на гърмящият и поразяващ бог-небе и започва да придобива соларни/слънчеви характеристики. Именно за това Перкун се почита чрез свещения, вечно горящ огън, поддържан с дъбови дърва. А каменните стълбове се заменят с побити дървени такива, чиято връхна част завършва с добре оформен, антропоморфен образ на Перкун (Перун).
Съвсем ясно става тогава защо са налице представите, че Перкос/ Перкунас язди в небето с колесница, направена от камък и огън, а в една самобитна пo етнографски признак литовска област, той представлява конник яздещ огнен кон.
След всичко това съвсем нормално можем да си обясним, защо почитането на божеството Перва/Пирва е свързано с върховете и скалите на тях и той е едновременно участник или водач на военна дружина, защитаваща царя и съшевременно конник, чиято свещена птица е орелът. Този образ на Пирва (Буд Тенгри)е много близък до този на Мадарският конник и много хора трябва да се замислят в тази посока. Още по-странен е факта, че според източниците “древните гърци” и римляни, оприличавали феникса с пауна и орела”. Топонимично това е онагледено край самата Перистица с намиращия се северозападно от нея Орлов камък, а образът на Конника е скриптиран в поне 3 топонима около нея – свети Георги над село Устина, свети Георги юг/югозапад от Момица и свети Тодор в подножието на Перестица, като първите двама са свързани с функцията на Пирва/Перкос/Буд Тенгри да прогонва злото, а втория с плодородието и възпроизводството, но това е само привидно, защото и двата образа са просто ипостаси и преображения на Великия Конник в неговите сакрални творчески действия . Затова макар, че св. Тодор има по-низходящо положение, той е уникален с това, че “че всяка година през март забива копието си в земята, връзва за него коня си и отива при Бог, да моли за Лято. Когато си тръгва, изважда копието, гони всички въртоглави и зли сили и повлича след себе си лятото. Само този ден светецът излиза от гробищата като страшен ездач, яхнал бял кон (символизиращ срещата със света на сенките), обикаля из земята и удрял с тоягата си всяка неправедна жена.”

Човек няма как да не настръхне при тези редове – точно за това дедите ни са погребвали изтъкнатите личности в могили с конете и колесниците им! Побиването на копието в земята не е нищо друго освен символ на побиването на стълп, който отваря небесната порта и спуща небесната стълба. Самото побиване е символ на нихилирането на гравитационните сили. А връзването на коня за него, създава символът кръг с точка в центъра. Това е капището с медното гумно, това е звездната карта на скалното платото – местото в небето, където трябва да се отиде, за да се разговаря с Бога. Изваждането на копието, (свалянето на стълпа) и превръщането му в оръжие е трансформацията на св. Тодор в св. Георги Победеносец, трансформациите на Феникса. За този прословут Феникс, казват,че в християнството се олицетворявал с гълъба - символ на Светия Дух, на същата тази огненост, която виждаме и при Феникса.
Затова нека се върнем и на понятието “Перистера” – гълъб, което беше изначалното тълкувание на името “Перистица”. Нека обаче не го отнесем веднага към християнството. Оказва се, че гълъбът е една от свещените птици на Перкунас/Перун. Свещена птица тя е, обаче и на Афродита, като преди това тя била нимфа от нейната свита, помогнала на Афродита да победи Ерос в състезанието за това кой повече цветя ще събере. Ерос се ядосал на помощта й и я превърнал в гълъб, но Афродита я направила своя свещена птица. Факт е, че колкото повече задълбаваме в същността на божеството Пирва/ Перкос/Перун/ Буд Тенгри, толкова повече и по-дълбоки пластове откриваме и най-паче, нарушаваме неговата строга мъжка дефиниция. Неговият образ се превръща в андрогинен, двупринципен и двуполов, връща ни към времената на двуглавия бог от каменно-медната епоха, към образа на космичния гигант, на вечното Баща-Майка, от чиято саможертва започва цялото сътворение. Имаме ли образа на Афродита топонимично отразен в района на Перистица? Разбира се, това е укрепеното светилище Момица, намиращо се югозападно от Перистица, преди село Скобелево. Малко преди Момица се намира може би първата скална утроба в северните поли на Родопите. За да излезем от гръцката терминология на именуване на силите, нека си припомним, че богинята на любовта при “етруските” се нарича Туран, а при волжките българи, Великата Майка е Турун Аби. Туран била крилато младо момиче, покровителка на град Вулчи, а гълъбът и черният лебед били нейни свещени птици. Тя държи гълъбът в ръката си. (старобългарското пер (...) - летя.) Още по-интересно става, когато при “етруските” върховната богиня Уни, съпруга на великия бог на небето Тин (къде са сега Тангра-отрицателите) е покровителка на град Перуджа (Италия), чиито стари названия са Перугия и Перусия (Perusia) - един от 12-те съставни града на Етрурия. Тук отново излиза основата “Перу” (Перущица).
Много забележителен факт е, че . боговете и богините (наречени Ласас), които съпровождали Туран, богинята на любовта, и служили като пазители на гробовете.
Именно от гробовете, обаче св. Тодор излиза на бял кон през месец март и започва своето свещенодействие из земята. Този факт. предполага наличието на скална или зидана “гробница” – Пер-Ка, служила като хероон на самата Перистица или в района, около нея. Тук тази инициацията – смърт-възкресение на феникса отново е налице.
Гълъб държи в ръката си и картагенската (западносемитска) богиня Танит (Танита)(макар, тя да се възприема като отрицателно за слънчевите характеристики богиня). Украинците твърдят, че в гълъб можел да се превърне самият Перкун ( и той го държи в ръката си), както и титана Атлант, Плеядите, Велес. Те възприемали гълъба като символ на живия огън и мистичните творчески сили. Вярвали, че после смъртта душата на човека се превръщала в гълъб. Вярването в Индия пък било, че в белия гълъб е вселена душата на влюбеният/влюбените. В Сирия, той бил свещената птица и на Астарта и бил впрегнат като двигателна сила на нейната колесница. В Рим пък смятали белият гълъб за посланик на мир на богинята на любовта Венера.
Според едно предание един от гълъбите обикновено прелитащи от Египет в Гърция се превърнал в най-древния оракул, като кацнал на един дъб в Додон и проговорил с човешки глас. По шумоленето на дъба, което приличало на гълъбови въздишки, жреците отгатвали каква е волята на Зевс.
Този акт на кацането на гълъба върху дъба, много напомня за поставянето на камъка Бен-Бен с птицата Бену (Феникс) на върха на пирамидата/стълпа(на това напомня и символа на Танит), но с пророческите му функции, той спокойно може да бъде възприет и като символ на техническо комуникационно средство. Най-вероятно, обаче в християнството гълъбът е въведен като символ на Светия Дух именно поради тая легенда, тъй като с осенението си на Петдесетница, Светия Дух кара апостолите да пророчестват и проповядват на различни езици словото на Бога.
Генезисът на Афродита винаги е бил подминавам мимоходом, но именно тук трябва да се замислим малко върху него. Тя е родена, след като сина на Уран - Кронос скопява баща си със сърп и фалосът на Уран пада във водите. Този акт много прилича на хвърлянето на камък,събарянето на стълп или побиването на копие. Все тая, става въпрос за оплождане на елемента вода и увеличаването на нейната мощ и производствени сили. Така се ражда Афродита. Това абсолютно се покрива с богатството на водния ресурс около Перистица и пространственото му положение – фалос горе, вода – долу. Остава само Небето да се отвори, да слезе гълъба и акта на кръщението е налице. Тук именно трябва да се обърнем към първообраза на Танит, египетската богиня Нейт, чието име означавало “вода” и била олицетворявана с първичните води на Сътворението (Великата Майка в ролята на създател). Митовете говорят, че именно от тези първични води на Сътворението възсиявало Слънцето и затова Нейт била смятана за майка на Слънцето (или Слънчева майка). Именно това са корените на вярването, че Слънцето на Еньовден се изкъпва в реките и изворите (жива вода), един вид енергитизира се (зарежда се, подмладява се) се отново и се обръща на другата страна, поемайки обратният път към зимата. Факт е, че в нашата древна вяра битува и схващането, че прамайката Етуген (свещената планина на Божията Майка) ражда Тангра (Слънцето) в морските дълбини. Може би това обяснява факта, че мъртвите са погребвани и в морските дълбини, във водата или под коритата на реките, именно за да влязат в утробата на майката и да се родят отново, така, както се ражда богът от морските води. (И Христос казва: “Който не се роди от вода и не може да влезе в Царството Божие”)
Най-същественото е, че в някои от изображенията на Нейт, на главата си тя има нещо приличащо на каменна колона или стълб. Изобразявана е и с глава на лъвица; като жена-воин е създател на оръжията за война и пазач на телата на мъртвите. Тук трябва да видим отново генезиса на воинската същност на Пирва/ Перкунас/ Буд Тенгри.
С лък и стрели в ръце, тя защитава телата на мъртвите от зли духове (най-вече в областта на корема, най-узязвимото място, както за физически, така и за енергиен удар). Тази воинска същност не отминава и самият Перкунас. Той е призван със своята колесница от камък и огън или като конник да се бори с бога на ада и смъртта (на литовски Velnias, Velinas). (Именно тук изплува образа свети Георги).
Перкунас преследва противника си за отвличане или кражба на реколта и добитък, а Велниас ( Velnias) се крие в дървета, под камъни, в пещери,скални процепи или се превръща в различни демонични животни: черна котка, куче, свиня, коза, агне, щука, крава или пък човек. Както богинята Нейт, така и той е създател на оръжията. Като създател на оръжията, той е наричан още “каменния ковач” или “ковачът на камъни”. Би могло да се замисли някой дали културата на перфектно изсичане на идеални каменни блокове за строеж на мегалитни постройки, не е негово дело .
Един от главните оръжия-атрибути на Перкос/Перкунас е брадвата. На тохарски брадва е peret (Перет), а във скандинавския рунен футарк, съществува руната Перт-ра (с варианти на изписване Perthu, Peordh
Perthro, Perthrold), която по начин на изобразяване прилича на брадва. Характерното за нея е, че “носи самата същност на царството на минералите, чиито планини, скали и камъни са считани от мъдреците за големи вместилища на енергия и са ги свързвали с представата за сила и издръжливост”.
Кулминацията на лова на бога на ада и смъртта от Перкунас е гръмотевичната буря (със светкавици), която не само изчиства земята от злите духове, но и връща откраднатия добитък и всичко останало, взето от Велниас.
Именно оттук идва и думата – “пера” – удрям и “пере” – удря, символ на падащия гръм и светкавица или на падащия камък, с която се извършва възмездяващото и същевременно освобождаващо и очистващо действие. Оставяме на бъдещите изследователи възможността да разкрият дали образа на Пирва/Перкунас/Буд Тенгри не идва от времената, когато големи камъни са падали от Небето и са поразявали човечеството, когато в него е живеело злото.

сряда, 14 декември 2011 г.

"Хон Китаби"- из история славно-българска Джагфар Тарихи

Фрагменти от летописите на свитъка
"...В "Хон Китаби" на сеид Гали се съдържа следното известие на Шамс Тебир за произхода на булгарския народ: Преди тридесет и трй хиляди години предците на хоните - именците - живеели в Големия и Малкия Рум, а народът на синдийците - на бреговете на Идел, тогава наричана Ура... След известно време на задружно съществуване синдийците се разделили на синдийци-ура и синдийци-мурдаси, които започнали да враждуват помежду си. Отначало победили ура и започнали да господстват... След известно време ура (урците) били нападнати от тюрките, но ги победили. Една част от тюрките избягала в Хин и даже отвъд Чул-манско море, друга отишла в Големия Рум, трета попаднала в плен. Но в тази война урците отслабнали и мурдасите ги нападнали. Бийовете на поробените тюрки помогнали на мурдасите и те надделяли. Но тюрките не получили очакваната свобода и тогава те избили своите бийове и се присъединили към урския род сабан...
След известно време арабите разбили именците от района на река Кубрат и Големия Рум и по-голямата част от тях отишла на изток през Малкия Рум. Тюрките от Големия Рум отишли с тях и станали наемници на именците от Малкия Рум, където получили прякора "тормен" /"Бичи хора"/. По-късно този прякор бил превърнат в "тюркмен"...
Когато отправилите се на изток именци приближили реките Ака-идел и Шир, мурдасите се опитали да попречат на придвижването им и се завързал бой. Но урците преминали на страната на именците и мурдасите били разбити. След това именците продължили на изток, търсейки места подобни на родината им и ги намерили в Хин. Но част от именския род Дуло останала в Ура и предложила на урците да опитат късмета си в изоставената от тях родина. Урците на драго сърце се съгласили и отишли на юг, където се разделили на карасаклани, аксаклани или масгути, кашанци, са-бани, перси, азербайджанци и синдийци. Това преселение станало преди 11 хиляди години...
След това от синдийците се отделили самарците, които отишли най-далеч от всички и заели областта на река Кубрат. Тук те основали държавата Самар...
Първият вожд на самарците бил Май или Мар, поради което неговите
потомци се наричали Мардуан или Мардукан... Той живял 300 години и бил
истински праведник, заради което след земната му смърт Тангра го прене
съл на осмото небе. Погребали го в седеметажна кула-гробница. Кулите-гроб-
ници на другите владетели и знатни жители самарците наричали в памет на
Мар "Май-юли"("пътят на [праведния] Мар [към небето] "), като искали Все
вишният да ги дари със същите милости след смъртта. А бедните, които не
могли да си направят такова погребение, били погребвани в планинските пе-
Щери. По-късно, когато булгарите отишли в степта, започнали да прокопа-
ват гробищни пещери в земята... и освен това самарците правели и Молитвени кули или "Джок Иорти • Тия здания имали три или седем етажа...
Самарците вярвали, че с разположението на звездите или другите небесни явления Всевишният им показва бъдещето; затова много почитали гадаещите по звездите и постоянно наблюдавали небето.
Освен това самарците се покланяли и на планините с върхове с гладки склонове и стъпаловидни подножия, тъй като вярвали, че там пребивава Все-Вишният. Тези свещени планини се наричали Самар и това име самарците дали на държавата си. А държавата Самар се състояла от няколко владения, представляващи градове с окръжаващи ги полета и пасбища, и в нея царствали поред управниците на тези градове. Свободните самарщ^е наричали с "бал" или "бул", означаваща "господар". Хората от войнското съсловие, набирани сред скотовъдите, се наричали "булгар", тоест "господар-воин", тъй като "гар" означавало "воин" и "юнак". У арабите пък думата "бал^апочна-ла да означава "Бог".
А булгарите служили не на отделните владетели, наричани вали, а само на царете - улуг-вали или батам на Самар...
Съсловията на зависимите хора се наричали "берджул". Освен това самарците имали съсловие на служители на вярата, боляри, наричащи се "есе-гел". А "есегел" значело "Божи град", тъй като "ас" или "ес" на самарски значело "Всевишният", а "гел" - град. Това название носела тази част от самарските градове, където били главните храмове, затова и служещите тук боляри наричали "есегел"...
Още при Мар булгарите разбили и подчинили арабите и покорили Големия Рум. Точно тогава на южната част на Големия Рум дали названието "Бал-и стан"("Господарска земя"). Покорените арабски вождове били длъжни да изрежат на своите печати знака Ф, който означавал "покорност". Братството "Ел-хум" придало на тоя знак значението "покорност на Всевишния" и затова той се поставял на надгробните камъни на праведниците и в джамиите. А северът на Големия Рум получил името на Кимер или Камир-Батир, главнокомандващ на булгарите. След напускане на службата той се заселил със своите хора там и така започнали да ги наричат кимерци..., а тук бил големият град Атряч, в който живеели основателите му - именци, кимерци и араби. От този град в самарския град Ат-Алан дошъл проповедникът Авар-Хум или Бар, когото арабите наричали Ибрахим. Ибрахим започнал да проповядва истинската вяра и арабите на Самар го подкрепили. А трябва да се каже, че още тогава подвластните араби в самия Самар били «преобладаващото население и затова валията на Ат-Алан побързал да изгони опасния за властта проповедник. Тогава Ибрахим отишъл надолу по течението на река Кубрат и основал там нов град. Валията, желаейки да изгони последователите на Ибрахим оттам, замърсил водата на реката с нечистотии. Всевишният наказал за това Ат-Алан с Потоп. Но преди това Творецът предупредил на глас невинните, и вслушалите се, включително последователите на Ибрахим, се отдалечили на безопасни места. След това по волята на Твореца станал Потопът и областта Ат-Алан била погълната от водите на морето...
След Потопа броят на самарците намалял още повече и затова в Самар надделял арабският език. На него започнали да говорят даже управителите на владенията от рода на Мар. Само булгарите пазели своя самарски език. А всички самарци, които започнали да говорят арабски език, булгаритезапочнали да наричат берджули, а арабският език - берджулски. Но ( престанали да служат на своите царе, макар те да станали берджули , Впрочем сардарите на булгарите били също потомци на Мар и на неговата' от рода Дуло Себерчи...
Най-могъщият самарски цар, прадядо на сардарите на булгарите бил Нимруз, а най-могъщият берджулски цар - Азаркан...
Когато в Самар станал Потопът, сред хинските именци избухнала борба за власт. Разстроеният от междуособиците техен цар... с дружината си отишъл на запад и покорил тюрките. Тук мъжете-именци взели тюркски жени и затова децата им започнали да говорят тюркски... Така възникнал народът на хоните, който приел тюркското наречие, но запазил чисти именските традиции - даже и тази, мъжете да заплитат косите си на плитки. Разбира се, хоните запазили главния и неукротим именски стремеж за създаване на велики държави и господство над целия свят. Някои са склонни да ги осъждат за това, но самите те казвали, че тях ги движи волята на самия Всевишен, и че те не са в сила да й се противят... Хоните заробили тюрките, които неблагоразумно им оказали съпротива,... и ги пращали _ битките пред своите редици... Докато на моджарите, които признали доброволно властта им и с удоволствие заплели косите си на плитки, хоните дали правата на свободни хора и преди 4 хиляди години ги изпратили в поход на запад. И тъй като хоните им обещали да им дадат по-голямата част от поробените от тях земи, моджарите проявили усърдие и завзели обла!тта Себер. Живеещите тук ари ужасени избягали още по на запад, в областта Ура. Моджарите тръгнали след тях. Появяването на огромна тълпа обезумели от страх ари и уверени в себе си моджари, които всички смятали за именци, или хони, хвърлило мурдасите в паника. Без особена съпротива мурдасите започнали да отстъпват на групи на запад. Карасакланците не ги пропуснали през своите степи и мурдасите трябвало да се промъкват през гъсти гори. От първата група мурдаси, отишли на запад, произлезли улагите, от втората - алманците, от третата - артанците, от чет въртата - алчийците, от петата - тирците...
Тирците увлекли след себе си част от кара'сакланите, обособили се под предводителството на бия Аспарчук в областта "Ака Джир" на река Ака, поради което се нарекли акаджири. С помощта на тези саклани-акаджири тирците завладели Малкия Рум и остров Креш и безпощадно уни щожили тамошните именци. След това тирците се нарекли "румци". Ду мата "Рум" или "Рям" на именски означавала "Хълм, покрит с храсти" и тъй като земята на именците изобилствала с такива хълмове, те я нарекли "Рум". А названието на острова "Креш", дълъг три прехода, означавало пБорцов" - защото веднъж в годината тук се събирали именските юнаци и се борели помежду си. Победителят можел да се ожени за избрана него принцеса от царския дом или пък да освободи рода си от зависимост... Само неголяма част от именците и помагащите им торменци успели да отстъпят в Атряч. Тирците и акаджирите ги последвали и разгромили Атряч, макар и след дълга обсада. Когато врагът нахлул в града, именците го напуснали и отишли в Хорасан, а кимерците се отправили за Кара~Саклан. Именците, повярвали на обещанията на неприятеля, че ще запази живота им и правото на граждани, останали и били избити... За оказаната помощ тирците... помогнали на акаджирите да завладеят целия Кара-Саклан. Само че, когато се появили кимерците, кара-сакланите свалили от власт акаджирската династия и се подчинили на вожда кемерците Таргиз или Тарвил. Но след това румците помогнали на акаджирите отново да завземат властта и последните прогонили кимерците от тяхната област Тамя или Темен. Избягалите кимерци постъпили служба при берджулския цар Азаркан и започнали да се наричат азарканци. После това име се променило и започнало да се произнася като усерган. Потомъкът на Таргиз Ат се върнал в Кара-Саклан и пак свалил акаджирската династия, но румският цар Аламир-Султан не след дълго я възстановил... Ат отстъпил на изток в Ура и в негова чест и страната и реката Ура получили името Атил... Наред с военната помощ румците, които се страхували съюзът с акаджирите да не се разпадне, им давали пари, скъпи вещи и вино и напълно ги омаяли...
Верджулските царе на Самар в крайна сметка били свалени от царете на Персия и булгарите започнали да им служат. Една част от булгарите начело Мосха персите заселили на две места в Кафската област, които впоследствие присъединили към Гурджа, другата - в Азербайджан, а третата - азарите - в Хорасан. Това успокоило живеещите там тюркмени, които не се доверявали на персите. А в Малкия Рум торменците живеели край планината Балкантау: когато се оказали в Хорасан, то и местните планини нарекли Балкантау, в памет на своята родина. А названието на планината се превеждало от самарски като "Планини на Божествената Власт"...
След това дошъл Аламир-Султан, когото персите наричали Искандер Зулкарнайн и убил царя на персите. След като нямало вече кого да защитават булгарите от Кафската област минали под властта на Аламир-Султан. Сардарът на булгарите - потомъкът на Мар Аудан - се оженил за дъщерята Имир-Султан, Боз-би...
След смъртта на Аламир-Султан по време на похода в страната Ура или Атил кафските булгари започнали да служат на азербайджанските царе, но тази служба не била дълга. Походът на Аламир-Султан в Атил накарал част от противопоставилите му се масгути да отидат в Кара-Саклан и да покорят тази земя. Отначало те, докато още не били наясно с положението, оставили низшата власт над покорените карасаклани на акарската династия. Но след това, когато акаджирите се опитали с появата на румците да си върнат властта над Кара-Саклан, царят на масгутите Азак обявил акаджирите извън закона и поканил при себе си на служба булгарите. Сардарът на булгарите Юрган, потомък на Аудан и Бозби, приел поканата и отишъл в Саклан с част от своите булгари, наброяващи около пет хиляди "тирме"183. Азак дал на булгарите земя между Темен и Булгарското море, за което Юрган помогнал на масгутите да разбият акаджирите. Бийовете на акаджирите били избити поголовно, а народът бил пощаден и станал булгарски. След това Юрган се оженил за принцесата от таргизския род Ат, благодарение на което таргизците също станали булгарски род, а самият той бил назначен от Азак за улугбек на Кара-Саклан...
Когато властта в Кара-Саклан минала в рода на малкия син на Азак Алан, положението на булгарите се изменило. Алан отстранил другите братя от властта и започнал всячески да притеснява булгарите, които подкрепяли по-големия син на Азак, Аспарух. Затова, когато при Агидел пристигнал първият хонски вожд Кама-Батир и образувал държавата Буляр, по-голямата част от булгарите веднага го признала за кан и започнала да му служи. Тъй като вожд на булгарите тогава бил Бесерби, хоните започнали да наричат булгарите бесермени. Впоследствие и тюрките, и урусите започнали да наричат булгарите така... Друга част от булгарите, получила названието бурджа-ни, останала в Джураш, трета в Темен, четвърта - в Шир и пета - в Кара-Саклан...
Когато новият хонски цар Булюмар утвърдил в Буляр своята династия и заповядал да наричат Буляр Атил, булярските булгари започнали да се зоват и "буляр" - в памет на дългогодишната си служба при хонските канове. До идването на Булюмар в състава на булгарите влезли толкова много хонски родове, че булгарите възприели хонския език...
Династията на Алан необмислено отказала да признае властта на Атил с надежда да получи садумска помощ и ядосаният Булюмар с по-голямата част от хоните, включително булгарите и моджарите, се насочил към Шир и Кара-Саклан...
Немалко хонски булгари по време на безредици се наемали да служат на
персите и те, по тяхна молба, ги заселвали в булгарските райони на Кафтау.
Много скоро хонските булгари станали толковй много, че тези райони започ
нали да се наричат "Хонджаки" ("хбнски окръзи"). Шейх Гали излага тези
събития по малко по-различен начин..." **
"... Местността по долното течение на река Ак нашите често наричали "Саин-Идел"... В Саин-Идел отляво се вливала река Кул-Асма или Гюл-Асма..."
"С думата "угир" нашите по-рано наричали беговете или наместниците на владетелите, с думата "туджун" - посланика или чиновника с особени поръчения... Думата "туджун" се е образувала от думата "тат" или "тудж", означаваща "чужденец"... От тази дума се е образувала думата "татар", с която хоните наричали враговете си... Имало още една дума "тарун" - означаваща чиновник-писар. А всички тия думи били именски..."
"...Първият от булгарите, който започнал да лекува без лекарства, бил Мидан, по прозвище Барис. Отначало той живеел в Самар, а след това отишъл в Азербайджан. Той можел да приема различни образи и по такъв начин да предизвиква у болния необходимите за оздравяването му състояния. Това лечение допълвал с физически и духовни упражнения и специална храна. Неговите ученици били наричани "миданчъ"... Моллата Бакир се отнасял враждебно към това изкуство и убедил Алмиш да го забрани и да минат къМ обичайните за мюсюлманите на Гарабстан средства на лекуване. Но мидан~ чъ, наричани от народа също "аварчъ", продължили тайно да практикуват...
"Нашите аптекари и знахари използвали за приготвяне на лечебни напитки особен съд, който имал капаче... и се поставял на подставка. Този съд нашите наричали на бурджански "самабар", което означавало - "съд за приготвяне на лекарства..."
"Тъй като на домбри свирели, когато гощавали с мед и сладкиши, то
многострунната домбра получила бурджанското название "геселе" ("гюсе-
ле"), а простата - сабанското "бали", тоест "сладка" и "медена"... Менла Аб-
Шаллах пише, че тези видове булгарски домбри се харесали на улчийците и те
ги възприели заедно с имената им..."
"Някои твърдят, че Булгарската Държава - Ак Булгар Йорти - била образувана от бащата на Курбат Албури през 605г., други - от Бу-Юрган или Курбат през 618г., трети - от Курбат през 619 година. Аз пък съм чел в "Историята на Шамс", че Улуг Булгар Йорти бил образуван от Албури през 603 година и смятам това сведение за най-правдоподобно..."
"...Разказват, че всички тези 40 девойки били влюбени в един славен булгарски бахадир на име Алип-Гуза. Той живял в Мардан - градът, който и досега носи неговото име. За да виждат любимия си, момичетата често се качвали на висок хълм, докато не построили там град, който започнали да рнаричат "Къзлар Тауъ"... Когато девойките решили да отидат при батира, за да избере той за жена една от тях, страната била нападната от тюркме-ните на хан Таз-Буга. Алип-Гуза излязъл срещу неприятелите и започнал да се сражава с тях. Отначало той се хванал с брата на Таз-Буга по прякор Дюя и така го ударил в земята, че той издъхнал. На това място по-късно построили град Дюя Суба. Когато дошъл ред на Таз-Буга, то той предложил на бахадира да се стрелят през Идел. Коварният хан видял, че на едно място планината Джегули се пропукала и застанал срещу нея. Нищо не подозиращият Алип-Гуза застанал на тази височина и начаса пропаднал заедно с откъртената част от възвишението в реката... Доволен от гибелта на Алип-Гуза, Таз-Буга отишъл на мястото срещу Дюя Суба и решил да премине Идел там. Но девойките, като видели гибелта на любимия, започнали да го обстрелват направо от града си и избили всички врагове. На мястото на гибелта на Таз-Буга след това също построили град, който нарекли Таз-Буга."
"...А бурджаните отначало наричали града Болгар Мардуан или Марду-кан, тъй като вярвали, че го е основал самият Мар преди да замине за страната Самар..."
"...Някои смятат, че Кан бил предаден от Талиб на Барис през 964 г. Но това не е вярно. Това неволно е написано от Шейх Хаджи-Омар в неговата "История на Абу Исхак" от думите на любимия му кан Ибрахим, Който желаел да се реабилитира. В действителност, както за това свидетелствуват документите на царското диванхане, Талиб предал на Барис само част от Джир и Кортджак и временно затворил очи за завладяването На Кан от неверниците. Но едва Барис бил постигнат от онова, което било предписано свише, Талиб веднага върнал Кан на Държавата... Ибрахим, когато започнало въстанието против Тимар, обещал да предаде Кан на Еулимер в замяна на подкрепата му, но, както е известно, в края на край-щата се договорил с Тимар... След завземането цт Ибрахим на трона през 1006 година, Кан Керман бил завладян от Масгут, който прекарал тук няколко години. Едва през 1010 година Ибрахим успял да склони Були-мер да плени Масгут в замяна на предаването на Кан на урусите. Булимер завзел Кан заедно с Масгут, но от радост забравил да скрепи този успех с договор. Затова другите царе на нашата Държава, управляващи след Иб рахим, не признавали за законно включването на Кан в състава на уруска-та държава..."
"...Работниците на Арслан също така правели идоли за куманите, себер-ците и арите. За куманите идолите се правели от камък, а за себерците и арите - от дърво, поради трудното превозване..."
"Пленените уруси били длъжни да служат на господарите си, които са ги купили, шест години, след което били вече свободни, но най-често оставали да служат на господарите си и не помисляли за връщане. В случай, че приемат исляма, те били освобождавани веднага..."
Курмишите имали право, когато поискат, да се освободят от задължението да служат на бахадирите или казанчиите, но в този случай губели земята си..."
"...През 1242 година Гази-Барадж приел предложението на великия хан на татарите да стане негов наместник в Кипчак-Йорти. Той оставил емирс-кия трон на Булгария на своя син Хисам и встъпил в новата длъжност под името Саин. Първата му работа била да построи град Сарай, назован така в чест на Джучи. Тъй като по длъжност Бату стоял по-ниско от негб и му се подчинявал, то Гази Барадж понякога бил наричан и хан Саин. Но той се разбирал с Бату и никога не го унижавал, поради което последният след смъртта на Гази-Барадж приел в негова памет името Саин..."
"През 1262 година татарите заграбили от Държавата Балин и Галидж и тогава по заповед на Беркай се опитали с щурм да завладеят Ибер-Болгар, но били отхвърлени... А този град се издигал на пътя от река Байгул към Менхаз, до изворите на река Ибер и бил смятан за непристъпен... Алаят на тази крепост убивал всеки чужденец, който я приближал, защото там се събирали особено ценни кожи, които се изпращали в столицата... Иберците, или, както още ги наричали, урците, населявали северната част на провинциите Бийсу, Ура и Бангул... Те били предани на Държавата, поради това се наричали ибери, което на техния език значи "булгари"...
Татарите превзели Ибер-Болгар едва когато запалили гората, която стигала до крепостта. Страшната суша помогнала на огъня да се разпространи бързо. Защитниците, съжалявайки за допуснатата грешка, напуснали града. Те се заселили в балика Ечке-Назим, който оттогава започнали да наричат и Ибер-Назим. Той бил най-източната крепост на Държавата до 1406 година-през тази година хан Тахтамиш избягал тук от Тюмен, но по пътя бил настигнат от татарите на Идегей и коварно убит. Окуражените от това кипчаки отишли по-нататък и превзели Ибер-Назим, където извършили страшно клане.След това Идегей заповядал да предадат оглозганите от кучетата кости на Тахтамиш на емира Би-Омар с думите: "Това е последният данък на Ибер- Назим за Булгарската Държава..."
"Сведения за градовете, мензелите и пътищата на Булгарската Държава, полезни за този, който пътува по тях... от Муса ибн Халил..."
През 1171 година бащата на сеид Гали, молла Мирхуджа, се обър-нал към цар Хабдула с молба да построи град на мястото на неговата главна квартира. Канът, покровителстващ подобни желания, не закъснял с отговора и през следващата година този град бил построен. Тъй като строителите на крепости били корим-чаллимските чирмиши, то градът получил названието Яр-Чалли... Отначало градът представлявал няколко къщи, заобиколени от ров, вал и дървена ограда и старият аул Шуд, където била джамията "Аю Капка". Тя се наричала така, защотр веднъж от близката Шудска гора излязла мечка и одраскала вратите й. В навечерието моллата отложил освещаването й, защото заболял, но като узнал за случилото се, превъзмогнал болката и осветил джамията... Съг-ласно препис от 1465 година в града живеели 1 730 човека, от които 500 били алай на крепостта... Край града имало прекрасна ливада, където се провеждали знаменитите ярчаллински сабантуи и където емирът Лачин Еспечелил не една своя победа... А на 40 версти западно от крепостта се . намирало поле, което наричали "Мануково", тъй като тук бил убит този ' киргизки хан...
Уфа била построена през 1185 година от тархан Масгут в памет на победоносния поход на брат му Татра срещу уруската крепост Уфа... Веднага започнали да строят пътища към нея от Джаик, Буляр и Яр Чалли, както и на мензели и крепости покрай тях. Вече през 1186 година построили станцията Мензел на река Мина, балика Алабуга край кулата Алабуга...
Сенният аул бил подарен от сеида на бек Кураиш... и получил неговото име. Синът на Кураиш Ахмед предал този аул на сеида Хабдел-Мумин...
Освен търговски и посланически пътища, в Държавата имало още военни пътища. В крепостите, разположени край тях, имало запаси от всичко необходимо за преминаващите войски... Никой не можел да ги доближава, тъй като техните воини безпощадно убивали всеки, който нямал разрешение от I царя да премине..."
"...Нямайки възможност да се наричат царе с думата "кан", Ашрафиди-те започнали да използват вместо нея думата "анар", която също означавала "цар"..."
"...Тази част от Казанския ил, в която казанският улугбек можел сам да се разпорежда и да раздава земи, се наричала "Ханска земя"чили "част", а хората, получили в Ханската част земи, се наричали "хански хора"...
"Джан Гали отишъл на служба при Мамет-сеид поради своята неопитност и наивност..."
Мамет-сеид обидил казанчиите с това, че решил да не взема данък от Москва в отговор на помощта, която получил от нея - понеже значителна част от данъка попадала в ръцете на уланите. Тогава побеснелите казанчии го накарали да се подчини на сеида Ядкар, който им обещал, да не закача владенията им и да продължи да взема джирския данък. Кул-Ашраф простил на Мамет-сеид и дори го оставил в Ечке-Казан, но заповядал да обесят Джан-Гали за това, че последният отказал да скъса с Мамет-сеид и да се подчини
на Лул Ашраф. Както виждаме, изключителната преданост и честност понякога могат да донесат нещастие..."
"Когато Сююмбика запитала Бу Юрган какви са условията за преминаване през Персия за извършване на хадж, Мохамедяр се възползвал от това и в отговор я помолил да ходатайства за връщането му в Булгария. Своята молба Бу-Юрган изложил в стихове, които започнал да пише в Персия и при това не забравил да възпее красотата и ума на биката. Сююмбика така харесала стиховете, че уговорила мъжа си да издейства от сеида разрешение за връщането на Мохамедяр... Кан Кул-Ашраф, макар да се учудил на тази молба на Сафа, не отказал на своя любимец и дал исканото разрешение...
Когато Бу-Юрган се върнал, той нямал нищо друго, освен огромното количество купени в Персия книги и Сююмбика, за да му помогне, го направила кятиб на ханския архив. Благодарение на това Мохамедяр получил аула Бу-Юрган в Ханската част на Казанския ил, край любимия му Болгар, до където той нерядко трябвало да пътува в качеството си на сардар на братството "Ел-Хум"...
Любовта към Сююмбика носела на Бу-Юрган и радост, и огорчение, понеже преди да замине за Персия, той в гнева си дал обет за безбрачие, за да няма деца, които да бъдат обречени на унижение..."
"Москва отказала да плати данък на Булгарската Държава и придвижила войските си към нашата граница. На това Кул-Ашраф казал: "Щом е така, то ние ще събираме законния данък със сила", и заповядал на Сафа-Гарай да/ отблъсне армията на урусите и да взема от загубените булгарски земи плячка, съответстваща на размера на "джирския" данък...
"...Сююмбика, желаейки още повече да подобри положението на Мохамедяр, купила от него персийската му библиотека, а след това му я подарила обратно заради посветената от него пое^а на Сафа184. Бу-Юрган обаче също подарил своите книги, които започнали да наричат "библиотеката на Сююмбика", на медресето "Кул-Ашрафия"... Тя изгоряла цялата по време на завземането на Казан от неверниците. Заедно с нея враговете изгорили и други книжни сбирки в медресето, в частност, книгите, донесени от МирТали от Хорезм. Мишарските булгари на Шах-Гали, влезли в града вече след неговия разгром, извършен от Алаша, изтръпнали и заридали при вида на ужасната картина - гибелта на хиляди скъпоценни книги. Най-отчаяните от тях приближили огъня и с голи ръце, изгаряйки се, викайки от мъка и болка, измъкнали от пламъка няколко свещени ръкописа. Аз лично видях един от спасените ръкописи. Той съдържаше животоописанията на великите хорезмийски учени, идващи в Булгария: Ал-Хорезм, Абу Гали Сина, Ал-Бируни...
Алаша, желаейки да повдигне настроението на Шах-Гали, му разрешил да изнесе от Югари Керман надгробните паметници, с изключение на надг-робията на Мохамед-Амин и Сафа, и да погребе край града най-знатните измежду мюсюлманите... Мишарските булгари не позволили да се изнесе тялото на сеида Кул-Ашраф с коне, впрегнати в арба. Те взели колата с тялото на Ядкар на ръце и я занесли на отреденото за погребение място..."
"...Някакви зловредни хора уж от името на благородния румски султан предложили на Сафа да обяви своя ил за "Казанска държава" под покровителството на Румската империя, а себе си - за слуга на румския султан, за което му обещали кримския трон. Сафа им повярвал и вдигнал въстание срещу сеида, но не получил обещаното... Когато хората на Ядкар отровили Сафа, сеидът казал следното за гибелта му: "Той сам си подписа смъртната присъда."... Бибарис, който бил помощник на Сафа във всичките му дела, страстно мечтаел да стане улугбег на Казанския ил и бил готов на всичко, за да

постигне целта си... Отначало той, заплашвайки, че ще остави Казан на произвола на съдбата в случай на ново нападение на урусите, получил от Кул-Ашраф разрешение да изведе Кучак и да назначи за улугбег свой човек -шана Худайкул, а след това предал Казан на Мамет-сеид, веднага щом последният му обещал поста улугбек... След гибелта на Бибарис Худайкул възг-лавил алатците, но неговият опит да предаде града на урусите след оттегля-лянето на Шах-Гали не успял... Командващият опълчението от хански хора във войската на алатците Камай-мурза предпочел да мине на страната на сеида, веднага щом войската на последния се появила край града..."
"...Шах-Гали бил смятан за един от най-добрите булгарски пълководци. Тези, които определят неговото излизане от Казан като поражение, дълбоко се заблуждават. Улугбегът направил това, защото не желаел да се пролива мюсюлманска кръв и да се раздухват безсмислени междуособици. Самият Сул-Ашраф веднъж отбелязал, че той и баща му не са имали по-предан слуга от Шах-Гали... Урусите не му се доверявали, защото се страхували, че той с цялата си войска ще мине на страната на булгарите..."
"...Когато силите на Държавата се изтощили, сеид Хусаин приел пред-
ложението на казанския болярин Джуй-баши за мир. Япанча се явил в Ка-
зан и от името на сеида сключил тоя мир, според който двете страни раз
менили обикновените бойци, а участта на останалите - облекчили. Тъй като
Алаша отказал да пусне Мамиш-Бирде и Мохамед-Бахадир, то и уруските
боляри, заловени от нашите, останали в плен. Джуй-баши бил така доволен
от сключения договор с Държавата, който изисквал от него Алаша, че по
дарил на Япанча своите доспехи. Бегът пък подарил на болярина своята
сабя и шлем..." _
"...Румският султан, загрижен повече за преввземането на нищожни мо-
джарски балици, отколкото за истинската борба срещу настъпващите кяфи-
ри, оставил Казан на произвола на съдбата. Когато кримците решили да
отвлекат вниманието на Алаша от Казан и нападнали един от градовете му,
султанът, за съжаление, отказал да им даде отличните си пехотинци. С това
той обрекъл кримската конница на жалка гибел - защото тя не умеела да
превзема градове... *
Нугайските185 бийове навредили на Държавата още повече, но както се оказало, с това погубили и себе си. Отначало, през 1551 година, 60 хиляди нугайци нахлули в булгарския ил Башкорт и задържали с това главните сили на Държавата до 1552 година. Само след излизането на Шах-Гали от Казан войските на сеида разгромили ногайците край Уфа и кан Кул-Ашраф можел да прехвърли част от ярчаллинските и корим-чаллинските казаци в Казан в Защита на града. Нугайските бийове, продали се на урусите за няколко сан-дъка гвоздеи и дрънкулки, загубили половината от своите воини и хляба, с
който ги хранела Булгарската Държава... Когато след разгрома на Казан от Алаша в земите на нугаите по волята на Всевишния настъпил страшен глад и мор, техните бийове поискали хляб от урусите, но им било отказано. Ситите от булгарски хляб уруски отряди кръстосвали степите и навсякъде със злобна радост доубивали полумъртвите от глад нугаи...
Един уруски военачалник на име Йозон командвал сто казаци. В Казан той се хвалел, че със стоте си юнаци десет пъти навлизал в нугайската степ и че всеки един от неговите убил не по-малко от сто нугайски воини, без да се броят жените, децата и старците. При това нито един от уруските казаци дори не бил ранен. Само веднъж някакъв нугайски бий ухапал крака на един казак, който стъпил отгоре му... По това време и нугаите намирали препитание, убивайки свои съплеменници, понеже урусите давали за всяка нугайска глава малко хляб и припаси..."
"...По време на Артанската война Шах-Гали проявил геройство и заел половината от Артан. След това започнали преговори и неговата булгар-ска войска била отведена в Москва. Оттам той заминал на почивка в своя Хан-Керман... Сююмбика го помолила тогава да провери състоянието на джамията "Гюлли", в която се намирала гробницата на Сафа-Гарай и при необходимост да я ремонтира. Ханът пратил в Казан майстора Мир-Гали Култари, син на Мир-Ахмед и внук на Мосха... А моллата Мосха Биш-Балтийски е негов потомък... Когато Мир-Гали пристигнал в Казан, не бил пуснат в града. Но по същото време в града се намирал синът на Кул-Ашраф, сеидът Хусаин, който водел преговори с болярите да му бъде върната част от Казан под името Нов сеидов двор. Това му било обещано от Алаша, защото той разрешил на казанските казаци и улани да участващ във войната с неверниците в Артан. Войводите, му разрешили да поправи някои съоръжения на извънградския двор на сеида... Като разбрал за пристигането на Мир-Гали, сеидът веднага го назначил за ръководител на работата... През 1531 г. Кул-Ашраф разрешил минаретата на джамията на Хабдел-Мумин - "Ашла Тюмен" и "Улуг Манара" да бъдат разрушени... Минарето "Тюмен" било построено по времето на Ашла-Арбат и заради това било наречено "Ашла"... Когато урусите през 1530г. нахлули в Казан, няколко бахадира останали при това минаре, за да прикриват отстъплението на Мохамед-Бахадир и в знак на своята решимост се приковали с вериги към кулата... Неверниците успели да доближат кулата едва когато последният бахадир бил ранен и не можел повече да стреля. Но когато чул стъпките на враговете, изкачващи се по стълбата, той взривил себе си заедно с върха на минарето... Второто минаре - "Улуг Манара" - било построено още от Шамгун-Саин в годината на основаване на Казан. Дол-ната част на това минаре, с големи красиви врати, била направена от камък, а горната част била дървена. Тъй като било по-високо от всички кули, то било наричано още "Шахри Кала"...
Обаче през 1565г., когато сеид-емирът Хусаин заболял тежко, воеводите забранили строителството в Новия сеидов двор и решили да взривят една висока кула в Югари Керман. За тази цел те пробили в стената й един отвор-Но майсторът ги предупредил, че кулата е укрепена с железни обръчи и ако
взривена, ще падне и ще смаже близката църква. Това изплашило болярите и те оставили кулата както си е, само й направили купол, за да придобие вид на църковна камбанария... Мир-Гали бил хванат и подложен на изтезания, но на края все пак бил пуснат... Казват, че майсторът бил спасен от намесата на Шах-Гали... След смъртта на този добър хан много негови другари отишли в Биста, тъй като Алаша се боял от тяхното влияние в Хан-Керман... Носели се слухове, че по заповед на Алаша била отровена не само Сююмбика, но и самият Шах-Гали..."
: "...Разказват, че когато Утяш ходел в Артан, по пътя през Башту го охранявал анчийският отряд на Бакдан-Бат. Като узнал от бега, че в Сим-бир между планините Джегулитау и Джилантау благополучно служат на Ашрафидите 10 хиляди анчийски и сазиделски казаци, Бакдан-Бат изпратил там заедно с Утяш своя син Адам с 50 казаци. Сеидът дал на Адам разрешение да се засели в Джилантау. А тукашните наши казаци охранявали границите, керваните и балинските рибари и освен Това се занимавали с корабостроене, риболов, добив и превоз на сол от Астраханската орда и търговия с тия стоки. Някои от тях имали немалко солници, кръчми и кораби... И още... Ябик-Мохамед потвърдил отдавнашното им право да изкупуват взетите в плен християни...
"През 1521 година Адам, по заповед на сеида, извел от Казан улугбега Шах-Гали... Микаил, който бил син на Адам и получил прозвището Пан... През 1552 година той превел до Агидел Ядкар-Мохамед, назначен от сеида Ядкар за улугбег на Казанския ил, а по-нататък ярчаллинците повели хана... А през 1547 година при Адам дошъл саз-иделският казак Такмак със сина си Ермак. През 1552 година Такмак бил убит заедно със сеида Бу-Юрган, а Микаил заловил убийците им. Във войната с ногайците загинали братята на Микаил. За да навреди на неприятеля, той помогнал на урусите да превземат Астрахан. Но когато след това Алаша отново пожелал Микаил да му служи, той отказал. В отговор урусите нападнали неговите аули и избили 5 хиляди булгарски казаци, без да щадят жени, децата и старци. В тази война загинали семействата на Микаил и Ермак, а те самихе се укрили у приятеля на Микаил на река Кубар. Оттук след пет години Ермак отишъл да служи на урусите, съблазнен от богатото възнаграждение, а Микаил с приятеля си Бакдан се върнал на Идел. Те оказвали немалко услуги на Шейх-Гали, заради, което Алаша ги осъдил на смърт... През 1582 година Ермак бил изпратен на Тамлугския брод... за да залови сеида Шейх-Гали. Казват, че по пътя той узнал от пленници, че сеидът преминава реката малко по-нагоре, охра-няван от казаците на Микаил, и забавил движението си. Уруският воевода заповядал за това да заловят Ермак, но той избягал при Микаил, а след това заедно с него и казаците му - към Ас-Торган в Каргадан... Когато доближил град Тахчи, Микаил отказал да влезе в бой с булгарския бек Япанча, с което обидил Ермак. По негово предложение болшинството от казаците лишили Микаил от атаманство, но след това той се засрамил от своята постъпка и уговорил казаците да върнат атаманския пост на Пан..."
"След завземането на Себерското царство от урусите, царят на Москва «Изселил от Хан-Керман в Казан значителна част от мишарските булгари и
заселил на тяхно място себерци... А себерците всячески изразявали своите дружески чувства към нас, казвали, че самите те били булгари, но след това попаднали под властта на кипчакските ханове. При това те не преставали да помагат на Булгарската Държава и карали всичките си кипчакски ханове да влизат в съюз с Булгария.
Когато през 1574 година урусите изтласкали Шейх-Гали от Хфа и завзели Тахчи-Кала, себерците бързо върнали този град на Шейх-Гали и му помогнали отново да превземе Уфа... Шейх-Гали предал Тахчи-Кала на Япанча. Този бег отчаяно се бил с Ермак и дълго време не го пускал в Себер... Той умрял, след като бил принуден да отстъпи града. Казват, че когато барутът на неговите булгарски бахадири свършил, той им заповядал да хвърлят своите топове върху главите на урусите...
След това някои хан-кермански себерци също се оказали в Казан. У мнозина от тях аз видях книги по история на Булгария, в които обаче не всичко беше описано правилно. Това те обясняваха с факта, че се намират твърде далеч от Булгария... Така например град Болгар себерците наричали Бату-Керман, тъй като простодушно вярвали на гнусните разкази, че в свещения Улуг-Болгар е живял този неверен хан... А Казан себерците наричали "Ала-Тура"...
Себерците са най-доверчивите и добродушните сред булгарите. По причина на суровия климат на Себер те са лишени от много неща, но бедността не ги е направила злобни..."
"...Земите, които били лично владение на Ашрафидите и на братствата, Алаша предал на църквите..."
"Част от книгите, които сеидът Шейх-Гали взел със себе си в Киргиз, била изпратена след това в Азак..."
"...След това воювал Акай, когото наричали също султан Гуза или Ху-джа... Той бил потомък на Мохамед-Бахадир и... през 1708 година едва не превзел Казан... Урусите не успели да го хванат.. "

петък, 25 ноември 2011 г.

ИМЕТО "СИТ/СИТОВО", И ПРОИЗВОДНИТЕ МУ ПО СВЕТА И У НАС

ИМЕТО СИТ/СИТОВО И НЕГОВИТЕ ПРОИЗВОДНИ ПО СВЕТА И У НАС


СИТОВО (с варианти на името Сидово, Ситовали, Четово, Читово) - село в Южна България,община Родопи, Област Пловдив. Високопланинско село, разположено средно на 1300 метра надморска височина. Корените му се крият в праисторически времена. Известно със Ситовския надпис и светилището Щутград (Щутгарт). Стожер на българщината в района на Ропката и Чернатица. На 6 км от него в югозападна посока е село Лилково (Лалково, Лелково) Името на селото А. Личков превежда като “Бог прославящото село”.

СИТОПИ – местност в село Орехово, съседно на Ситово.


ЧЕТЪР ЛЪКА (вероятно СИТАР ЛЪКА)(по А. Личков “Лилково-камъни, богове, руни”) - местност разположена на северозапад и съвсем близо до "Меремин камък" - в землището на Брезовица, бивша махала на Ситово. в по-старо време вместо "ЧЕТЪРЛЪКА" би могла да носи името - СЕТАРЛЪКА"
Se- отхет. Seu - "бог"/33/,
tar - от хет. tar(h) - "бъди силен, побеждаващ'733/.
лъка- "место, покрай което се извива река, обикновено влажно и с
добра паша"
Можем да преведем: букв. НА БОГ - ПОБЕЖДАВАЩИЯТ - ЛЪКАТА" или "НА СИЛНИЯТ КАТО БОГ - ЛЪКАТА"


СИТУРЕС КАЛЕ (тур. Дурунуз, Дур кале) – древно укрепление, разположено в местността "Средне" (между Ситово и махала Плочник(Дурмушево) ) под скалите на Дойлянова вода, за охрана на пътя: Бряновщица-Средне — Щутгар, част от системата укрепления Косникос-Щутгар -Ситурес кале. Именно то дава турското наименование на махала Плочник – Дурмушево. (по А. Личков. “Лилково-камъни, богове, руни”)


СИТОВО - село в Североизточна България. То е административен център на община Ситово, Област Силистра. До 1942 година името на селото е Доймушлар.


СИТОВО - село в Югоизточна България. То се намира в община Болярово, Ямболска област, Странджа и Сакар планина. Не е ясно, каква е историята на селото, но удивление представлява факта, че до него, както при родопското село Ситово е разположено село Лалково; като странджа-сакарските Ситово и Лалково са разположени тъй, както са разположени родопските села Ситово и Лилково. Наличието на тези два топонима в Странджа-Сакар ни навежда на мисълта за евентуална културна и историческа връзка между двете селищни системи, създадена в древността или в по-късни времена. Въпросът трябва да се изследва.

СИТОВСКИ ЧАЛ – местност в района на Милеви скали, гр. Велинград.


СИТИВРАТ или СИТВРАТ (Ситомир, Ситовен, Пропастник, Препадник) – бог на плодородието, (отъждестяващ се в първоначалната си вид на Сатурн) завъртащ (връщащ) Слънчевото колело към лято и заедно с това на земята силата на плодородието ( олицетворява цикличността на света и явленията.) и още бог на гърма и мълниите, на небесния огън. Известен е като покровител на човешкия род. Бог на посевите и семената, баща на Крът, съгласно "Mater Verborum". Сатурн на свой ред се отъждествява с Кронос. В речника Вацерада, божеството на вагрите и словаците от типа на Сатурн се нарича Ситиврат. С неговото име в Словакия е свързана гората Ситна, в която се намира входа към ада (подземния свят), а сам той се нарича Пропастник и Препадник. Смисълът на това име (Ситиврат) е трояко: “сеяч”, “сито” и “светлина”. (Сръбската дума “сит”, означава “светлина”). Народът оприличава капките дъжд със семена и вярва, че дъждът пада от небето през решето или като през сито. Изобразявали Богът във вид на старец с пръчка в ръка, с която разравял костите на умрелите. Под десния му крак стояли мравки, а под левия стоели врани и други хищни птици.
Негов празник е 17 декември и съвпада с кроналиите и сатурналиите.


Крът, Крот, Кродо (Крачун) – син на Ситиврат (Сатурн), бог на жертвените места (светилищата), баща на Сварог, согласно "Mater Verborum" и също така отъждествяван със Сатурн.
Останки от култа към Крот са намерени в Гарце. Идолът на Крот е бил поставян на високи места или върхове, покрити с гори.
Той бил изобразяван като старец с гола глава, с бяла кожена препаска над челото и голи нозе, стоящ върху риба, държащ в едната си ръка колело, а в другата съд с цветя и плодове. Свързан е с култа към предците и трупоизгарянето. и се чествал от венедите на Радуница на 9 марта и на 1 мая. Има известна поговорка при хърватите: “Не всички ще отидат в царството на Крот, други в Ада”, правейки аналогии с островите на Блажените, където властват Крон и пребивават сенките на най-добрите герои и титани.

Думата Крачун и досега остава необяснена. Карамзин го извежда от “коротать”(съкращавам). На това основание, че през декември са най-късите дни, но от половината на декември, Слънцето с еобръща към лято и дните започват да се удължават. Това е било признато за най-характерния признак на този месец и той е бил наречен “коложег” и “просинец” (мена на месец декември). Г. Ербеи доближава името Крачун до имената Кърт и Крак (от Крети) основавайки се на глосите на Вацерад, в които е казано “Меркурй-Радигост, внук на Кърт”. Той признава Кърт за “славянския Сатурн”. ИЗвестно е, че празнуването ан Сатурналиите е започвало от 17 декември. Според Срезневски при хорутаните и хърватитер, думата Кърт се употребява в значението на “огън”.
Всички ще отидем в Къртово царство, т.е. всички ще умрем. Къртова област означава “небе или рай”. Друго име на славянския Сатурн съобщавано в глосите на Вацерад е Ситиврат. Според Ербен то означава “обръщане на светлината” (сръб. cит=cjeт=свjeт. – Срп. рjечник, 682) Яков Же Грим изказва догадката, че началната половина на това име, трябва да означава “сито”, което първо със своята кръгла форма се приравнява с колело, а второ със самото си име събужда мисли за посеви и земно плодородие (обл. ситиво, сетево – сито за пресяване на хлебни зърна = сеялка, на сръбски, ситар – сеяч). По този начин Ситиврат (= кръговрат) ще бъде богът обръщащ слънчевото колело към лято и зьаеднос това възвръщащ на земята силата на плодородието. Цитирани са и са обяснени народни поверия сближаващи капките дъжд с хлебните семена и твърдящи, че дъждът пада от небето през решето или сито. Фините наричат сеялката или ситото Укконак (кутийка на бога гръмовержец Укко). В Малорусия при ритуала “посипване” на Нова година, нареждат или прочитат:

Сито, сито,
На нове лито!
Зароды, Боже, жыто-пшеныцю,
Усяку пашныцю.

Немците празнувайки на светото Рождество възвръщането на светлите богове, представят това събитие в драматичен ритуал. При това лицето играещо ролята на Один държи на висока дълга пръчка сито. Паметта за Ситиврат е оцеляла в имената на някои местности: Ситомир, Ситивратенштейн = Ситивратов камък и др. Идеята за борбата между лятото и зимата, живота и смъртта е най-важната основа на всички митологии. Според Зенд-Авеста, Ормузд (светлината) постоянно се бори с Ариман (тъмнината) и всеки тържествува на свой ред. Египтяните ежегодно през пролетта са празнували възвръщането към живот на Озирис (бог на светлината и плодородието) убит от Тифон. Явявайки се на земята в образа на човек, той правил благодеяния на хората и преди връщането си на небето, бил умъртвен, но в определено време се възродил за нов живот. Според гръцкия мит Дионис, който олицетворява плодотворящата сила на пролетта и лятото, странствайки по земята поучавал хората на добро и побеждавал злото. Бил убит от злите титани, но след това възкръснал и взел участие в управлението на Вселената. Детеродните части на този бог, намерени след неговата смърт, послужили като залог на нескончаемия живот в природата.



АЛ-СИТ – Ангел хранител
(1 април - 5 април)


Този ангел защитава от нещастни случаи, помога да се вземат сложни и рисковани решения, посочва изхода на тези, които се намират в затруднение. Той помага в търсене на загубени вещи и различни разследвания. Следи затова хората да получават това, което заслужават. Дарява сила на духа, добро настроение, успех, богатство и ясновидски способности.


СИДИ (СИТИ)

Сиди - същества обитаващи под земята в хълмове, пещери и цепнатини на скали. В келтската (ирландската) митология са божествени същества, обитаващи под земята в хълмове, също наречени “сиди”, в пещери и пукнатини на скали, а понякога на чудесни острови в океана. В ирландската митология има много сюжети за съперничество между смъртни и сиди, проникване на герои в техния свят с цел сватосване или добиване на чудни/магични предмети. Сидите, чието устройство на света, напомня на света на хората също често си съперничели помежду си. В епохата на утвърждаване на християнството, в числото на сидите, попаднали ккато богове, така и свръхестествени същества от по-ниско ниво, различни от смъртните, предимно с магическата си мъдрост ( макар, че някои сиди, също били смъртни, но притежавали дара на дълголетието). Представите за сидите са се отразили в образите на феите в по-късната традиция, а също и някои други свърхестествени същества от фолклора и народните предания (бритонските куриган, корниканед, корили, пулпикани и т.н.) Сред тези същества, както и сред сидовете имало персонажи и от двата пола.

СИД – ДРУГИЯТ СВЯТ

Сид, (по-правилно “Ши”), на ирландски Sídhe – свят/мир, с други имена Тир Тоингире, Емайн Аблах, в ирландската митология е отвъден свят населен с туати, които народа, заради мястото на тяхното обитание, ги наричал “сидове”. Това също е название на хълмовете (могилни гробници), доколкото се е смятало, че именно в тях се е намирал света на сидите. В християнската епоха към сидите започнали да причисляват също и ирландските езически богове. Отличавали се с необикновена красота.
Разположение на Сид.
По-точно казано, отвъдния свят е съществувал всякога в митична Ирландия. Започвайки от времената на Партолон, той бил населяван от фоморите, но след това, когато племената на богинята Дану, загубили битката от синовете на Мил (преците на хората населяващи страната и досега), народът на туатите се преселил в Сид и оттогава отвъдния свят в съзнанието на ирландците, съответства вече на света на туатите. Невъзможно е да се отговори еднозначно на въпроса, къде точно се е намирал “другия свят”. От една страна, отвъдния свят го разполагали отвъд морето, там, където живеел неговият господар Мананнан. От друга страна, владетеля Тир Тоингире, раздавал на знатните туати като техни владения “сиди”, т.е. хълмове, в които също така се помещавал света на митичното племе. Откриваме, че също такава нееднозначност е притежавал този свят в епохата на фоморите. Техните крали живеели отвъд морето, но едновременно фоморите живеели в самата Ирландия “на обратната страна на страната”. Самия друг свят навсякъде – това е “сянката” на Ирландия. Обикновено Сид и реалният свят са отделени един от друг с преграда непроницаема за човека, но самите туати са свободни да напускат другия свят и да вземат със себе си хора. Освен това двата свята се приближат в ноща на 31 октомври срещу 1 ноември, по време на келтския празник Самайн. Мъглата също така се явява “прагово състояние”: в гъстата мъгла двата свята се сближават и се преплитат един с друг. Затова в приказните истории, понякога вълшебните същества се появяват от мъгла или от тайнствен дим.
В сагата “плаването на Бран, син на Фебал”, Сид е описан като удивителен, неописуемо прекрасен свят, в който няма старост и болести, няма печал и скръб. Земята там е плодородна, както никъде другаде, там има необикновени цветя и дървета, там е удивителен вълшебен свят на нега и наслаждения, сякаш носещи се във въздуха. Времето там тече съвсем не така, както в този свят, ако въобще тече. Така в историята за Бран, когато той и неговите спътници отново поискали да видят родната си земя Ирландия, туатите ги предупредили да не стъпват на родната си земя. Когато мореплавателите доплували до бреговете на Ирландия, те попитали събралите се любопитни хора, дали помнят сина на Фебал, но ирландците отговорили, че не го помнят. Когато един от спътниците на Бран скочил на брега, той в същия миг се разпаднал на прах, защото хода на времето отново добил власт над него, а по мерките на обичайния свят, този човек отдавна вече трябвало да е умрял. Ние откриваме посменавания за изкривяване на времето и във вълшебни истории на други народи.
Една от най-тайнствените теми на ирландската митология е любовта на жените от Тир Тоингире (Сид) към смъртни мъже, които вълшебниците отвеждат със себе си в Сид. Да се противопоставят на очарованието на тези деви, не могат даже друидите. Така кралят-баща на Кондл, молил един друид да защити сина му от чара на един женски образ, който го зовял към Равнината на Блаженството, но друида нищо не могъл да направи и младия наследник завинаги напуснал този свят, Бран също бил повикан в другия свят от жена. И ако по-внимателно изучим историята за Сид, ще открием, че той е “женски”, т.е. доста по-често е свързан с женски образи.
Първата битка с вълшебната страна е водил крал Еохайд, защото в Сид била отведена неговата жена, Етайн. Кралят обходил цяла Ирландия, но не могъл да открие възлюблената си, тогава той се обърнал за помощ към друид и той му посочил хълмовете Бри Лейт. Девет години Еохайт със своите войски се опитал да срине хълмовете на сидовете. Накрая, когато вълшебния народ бил притиснат в последния хълм, Мидир, който бил отвлякъл за себе си девойката, обещал да върне на краля жена му, ако той я познае. Етайн, заедно с други девойки, била заведена при Еохайд, но с магията на туатите, всички девойки били с еднакви лица, така, че мъжа не можел да познае своята съпруга. Етайн сама му дала знак и се наложило Мидир да я пусне.

СИД - "на ирландски означава „селище" (ГОН, с. 77) и тази дума по смисъла си не е далече от нашите ЗИД, ЗИДАМ, за които П. Добрев смята, че са от древнобългарски произход, откривайки съответните им месопотамски успоредици." (Виж и думата "чит", с която в Ситово наричат плета от елови клони, обмазани с глина, с които често е граден втория кат на къщите.)


СИДА (рус.) – пазителка и съпровождаща душите по пътя към подземния свят.



СИДА (гр.). На гръцки означава „нар". Това име носят много героини:

1. Жената на Бел, майката на Египт и на Данай. В повечето предания обаче жената на Бел се нарича Анхиноя (виж табл. 3). Дала
името си на град Сидон във Финикия.
2. Една от дъщерите на Данай, епоним на
малкого градче Сида в Пелопонес.
3. Дъщерята на героя Таврос и жена на Ки-
мол. Епоним на град Сида в Памфилия.
4. В легенда, разказана от Аполодор, Орион се оженил за жена на име Сида. Хера я
хвърлила в подземния свят, защото тя се
осмелила да съперничи по красота с нея
(виж Орион).
5. Така се казвало и младо момиче, което се
самоубило на гроба на майка си, за да из
бяга от преследванията на баща си, От
кръвта й поникнал нар. Баща й пък бил пре
върнат в червена каня. Казват, че тази пти
ца никога не каца на нар.

СИДА - крайбрежен град в Памфилия, в южната част на Мала Азия (Лив. ХХХV, 13)

СИДОН (дн. Санда в Ливан) - финикийски град-държава на източния бряг на Средиземно море, един от най-старите големи търговски центрове във Финикия (Ов.Мет. IV 572). Най-могъщ в периода ХVІ-ХІІІ в. пр.Хр., когато основава много търговски селища по Средиземно и Черно море. Според легендата от този град е родина на Европа и основателя на Тива Кадъм. Дъщерята на Кадъм Ино в Тива се представя като обкръжена от сидонски девойки (Ов.Мет. IV 543)



СИД — арабска заемка (букв. «господин»)

СИД - Фамилия
Сид, Игор (род. 1963) — руски писател, публицист, култрегер.
Сид Мейер (род. 1954) — американски търговец на компютърни игри.
Сид Барретт (1946—2006) — участник и един от основателите на английската рок-група Pink Floyd
Сид Флейшман (род. 1920) — американски детски писател.
Уилсон, Сид
Сид Вишес (рестлер)
Сид Вишес (1957—1979) — британски рок музикант, басист на пънк групата Sex Pistols
Сид Чарисс


СИДДХИ (от санскр, “съвършен”) – в индийската митология клас полубожествени същества, чието оснвно място на обитание е антарикша ( въздушното пространство в индийската космология). Също така, за тяхна обител се считат Хималаите, а самите те, често пребивават на река Ганг. В “Рамаяна” е казано, че те, заедно със съществата наречени “чарани” имат свой особен свят. Главното качество на тия същества е необикновената чистота и святост. Те наблюдават мъдреците, които се отдават на аскеза и служат като образец за служение на вярата.
В Пураните броя на сидхите до 88 000. Те могат да летят.Затова да “преминеш по пътя на сидхите”, означава да започнеш да летиш. Освен това, те имат още 8 свръхспособности: да стават колкото си искат малки или големи, максимално леки или тежки, мигновено да се преместват на всяко място (телепортират се), да достигат желаното само със силата на мисълта, да подчиняват на своята воля предметите и времето и могат да постигнат пълна власт над света.


Манетон, цитиран от еврейския историк Йосиф Флавий в трактата "Срещу Апион":
Фр. 50. Йосиф, Срещу Апион, І, 15, 16, 93 – 105
"...Сетос се наричал Египт, а брат му Хармаис – Данай.”

Фр. 54. Йосиф, Срещу Апион, І, 26 – 31, § 227 – 287
"... Сетос се прекръстил на Египт, а Хермей – на Данай..."

СИТОН - название, съобщено от Авъл Гелий като старото име на Тракия (Ав.Гел.14,6)

СИТОН (гр.). Тракийски цар, епоним на полуостров Ситония, централния от трите полуострова в Тракийски Херсонес. Смятан е за син на Арес или на Посейдон и Оса (нимфата, на чието име е кръстена едноименната планина). Ситон се оженил за Анхиноя (или Анхироя), дъщерята на Нил. Родили им се две деца, Ройтея и Палена. За легендата за Палена виж това име. Във версия, разказана от Нон, Дионис се влюбил в Палена и убил Ситон с удар на жезъла си, преди да се ожени за девойката. В податка от Овидий, Ситон е превърнат от мъж в жена, но не знаем при какви обстоятелства.

СИТОН – ЦАР НА АМОРЕИТЕ

Против придвижващите се в Задйорданието израилтяни се надигнали ханаанеите от града Арад, но претърпели поражение. Царят на Едом не пуснал израелските племена и на преселниците се наложило да заобиколят неговите земи. Но когато Ситон, царят на амореите също им отказал да ги пусне да минат, израилтяните си проправили път със сила. Така синовете Израилеви се закрепили на източния бряг на река Йордан.

ИТОН/СИТОН. Фр. 168 Стефан Византийски, Итон: град в Тесалия: „Итон, майка на овце”.. някои го наричат Ситон, защото е живописен... [има] и област Итоне под Хем според Хекатей в [описанието на] Европа.

СИТОН Е ДАГОН
Според древноханаанския мит за сътворението, преците на ханаанците се заселили в страната Ханаан, веднага след акта на творението на техните прародители – първите хора. Първенецът Кена (ана), е предшественик-епоним на град Сидон, съвременната Сайда.
Сид, Сит или Цит означава :риба” на протоханаански. Това, че Сидон е “риба” е констатирал, например Юниан Юстин, живял в четвърти век от н.е. На ханаанския семитски език “риба” е “даг”.
Сидон (Ситон или Цидон) – града на Сит (Цит), бога-основател и покровител на този древен град (ккато Йерухон е бога на Луната – Йариха, по-рано, вероятно наричащ се Абу-елум). Несъмнено (доколкото Сит/Сид, това е “даг”), то Ситон е Дагон, както пише за това и Санхунйатон в ‘Финикийска история”. Очевидно е, че Дагон (Ситон,. Цидон)е протоханаанско от епохата на керамичния неолит, несемитско божество (преименувано и взаимствано от амореите). Сид (Цит) е толкова архаичен, че се е смятал за бог още в епохата на събирателството, лова и риболова. Вероятно от тези времена посилата на традицията, Дагон се е изобразявал, като човек с рибешка опашка, вместо с крака (очевидно по времето на неолита Дагон, подобно на Енки, който се изобразявал по същия начин, се е считал и за бог на водите.) В “Финикийска история” отразяваща ранно земеделските неолитни представи на жителите на Ханаан, бог дагон е представен като изобретател на хляба и на плуга, а в Ханаанския език и на иврит, думата “Даган” приема значение “зърно, клас, хлебна пшеница”. Бог Дагон е смятан за покровител на земеделието, бог даващ живот на реколтата. Така плодорната равнина Шарон се е наричала “мощната земя на Дагон”. Той непрекъснато водел борба със силите на безпорядъка и хаоса, с чудовища подобни на левиатана. И винаги побеждавал. В древната Ебла, бог Дагон е бил върховно божество, владетел на земята и водата. Този бог е бил смятан за покровител на населението от долината на среден Ефрат. В град Мари имало храм на Дагон. Във времето на Саргон Стари (3000 г.пр. н.е) Дагон или Даган бил главен бог на Северна Сирия: “бог Даган му дал на Саргон горните земи”, т.е. позволил му да ги завоюва. В акадската митология Дагон се е почитал като бог с неакадски (несемитски) произход. Храм на Даган е открит и в Угарит. При филистимляните от края на второто и началото на първото хилядолетие пр. н.е., бог Дагон е върховно божество, гръмовержец и воин. Като изобретател на хляба Дагон се асоциирал с Зевс Аротрий и често се възприемал като цар на боговете.
И така Дагон (Ситон) е една от ипостасите на великия ранно-земеделски бог-отец на куро-аракската археологическа култура (земята и преизподнята вече са разделени). Дагон (Ситон, Цит) подобно на Хен (Кен) - другата ипостас (преизподнята) на великия бог-отец е “бил брат на Египт, който владеел Африка”. Изследователите отбелязват, че Дагон по същността си представлява родоначалник на друго семейство финикийски богове, паралелно на това, което върви от Ел.

СИТОН – тракийски гигант. Според преданието, тракийските гиганти Ситон и Атон не могли да си поделят божествено красивата русалка Палини, а това предизвикало гнева на Посейдон, който метнал своя тризъбец на Халкидическия полуостров, разделяйки го на три части - Касандра, Ситония и Атон.


СИТОНИЯ

Ситония - средния “ръкав” на полуостров Халкидики е известен не само със своите девствени гори и необикновени лазурни брегове, но и живописни и уютни пристанища, рибарски заливчета и маслинови горички, в които според преданието, русалката Персефона била похитена от Ефест на златната колесница на Зевс

Природната красота и неоткритите съкровища на този земен рай, пленяват вашето въображение, и ви предлагат спокойна и романтична атмосфера за вашата почивка. В тази част на полуостров Халкидики се намират множество прекрасни исторически паметници и постройки с уникална архитектура. Някои от забележителностите, които можете да посетите по времена вашия престой на полуострова се намират на мястото на древния град Торони, където са разположени Храм Свети Анастасий и крепостта Ликит.

СИТОНИ - тракийско племе (Ов.Мет. VI 587), обитавало на Халкидическия полуостров. ситони - първо живели в Мигдония (Централен район – между Струма и Марица (ХІІІ - VІ в.пр.н.е.),а после се преселили на средния п-ов на Халкидическия п-ов.

СИТОНИ (ЖИТАРИ). Езиковедите извеждат от тракийски език следните думи: бриа (град), бринхос (китара), утур (вода), кел-л-а (извор), зейри (ямурлук), беси (овчари), даки (козари), ситони (житари), дзвиска (овца или коза, която за пръв път ражда), Родопа, Европа, Меропа, барсала (дъжд), барсола (роса), барси (вали), дзлии (червена краска), дзилян (червено вино), борбон (дива пчела), межо (седянка), кукери.


СИТОНИ – ПЛЕМЕТО НА ОРФЕЙ.

За родното място на Орфей са изявили притежание много места, както е бил случаят и с Омир: и Пиерия при Олимп, Пангей, и областта на киконите при Маронея, и земята на одрисите, и тая на бесите. А старият Плиний извежда Орфей от север, отвъд Хем, от областта на гетите: „Около бреговете на Понт обитават морисени и ситони, от които произлязъл прорицателят Орфей”.

На пръв поглед изглежда, че има противоречие, българите един път са определени за древно население на ( обитаваният от траки ) Епир и Дардания, а същевременно се казва, че са дошли от север, от Скития...Да, но в така наречената Скития живеят тракийските племена гети, даки, кровиси, морисени и ситони, които Плиний нарича наследници на Орфей ( Естествена История IV-XI-41). Да не забравяме и споменатите от Овидий беси ( веси), част от които живее в Малка Скития, а други на юг от Стара Планина, в Родопите, т.е. народите на Скития са роднини на тези от Тракия. Да не забравяме, че самите скити са наречени тракийски народ от Стефан Византийски ( Stephani Byzantii Ethnica-I, Berolini, MDCCCXLIX, s. 578).

СИТОС
“Съюзник на римляните, слепият цар на дентелетите Ситос потърси помощ от своите могъщи съюзници и съседи, които отдавна бяха превърнали съседна Македония в своя провинция. Управителят на провинцията Марк Лициний Крас разбра опасността, която заплашваше границите на Македония. А това беше и повод, който отдавна търсеше, за да навлезе със своите войски в земите между Истър и Хемус и да подчини живеещите там племена. Така че той бързо вдигна войниците и с няколко легиона в пълно въоръжение се отправи срещу бастарните. Преследвайки отстъпващото племе, той скоро завладя Сердика и все по неговите следи, по долината на Тимок, достигна в земята на мизите.”


СИТАЛКАС – БОГ НА СВЕТЛИНАТА

...Много по-вероятно е, че Ситалкас е бил тракийски бог на светлината, в чест на когото се пял химн “Ситалкас” (Битът на старите траки, стр. 41, Кацаров).”

ХИМНА СИТАЛКАС
...Най-популярният от тях е описаната от Ксенофонт песенно-танцова пантомима, изпълнена оттраките в Пафлагония [Xenoph., Anab. 6, 1, 6]. Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите си под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с меча си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасяли онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат.


СИТАЛКАС – ЕПИТЕТ НА АПОЛОН В ДЕЛФИ

Името Ситалкас е известно в древността като един от епитетите на Аполон в Делфи, където се издига една негова статуя висока 35 лакътя [Pausan. 10, 15, 2]. Двете сведения са великолепен пример за мито-ритуалните начала не само на тракийското царско име Ситалк, но и на редица специфични царски имена (напр. Котис) и наименования на царско-жречески династии (Сатри). Типологически съотносима ситуация предлага една глоса в лексиконът наХезихий, която интерпретира наименованието на гетското божество Залмоксис като Кронос, танц и песен.


СИТ – ТРЕТИЯТ СИН НА АДАМ И ЕВА

СET ( иврит : שֵׁת, стандарт комплект, Tiberian комплект; арабски : شيث Shith или Shiyth; "Поставен; “назначен", “избран”
В Книга Битие на еврейската Библия е третия изборен син на Адам и Ева и брат на Каин и Авел, който е единствения, освен каин и Авел, споменат по име. Според Битие, Сит е роден сле дубоването на Авел от Каин и Ева вярва,ч е Бог е избрал като заместник на Авел.
Пак според Битие, Сет е бил роден, когато Адам е бил на 130 години , “син по негов образ и подобие”. Геналогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5. Там се твърди, че Адам станал баща на “синове и дъщери”, преди неговата смърт на 930 години.

В Битие 4:25 , има народна фолклорна етимология за името Сит, която го извежда от еврейската дума за “посяване”, както е в “посявам семе”. Ева казва “Бог пося друго семе, замествайки това на Авел”. Сит е живял до възраст 912 години.

В еврейската традиция Раши (раби Шломо Yitzhaqi) смята, че Сит е предшественик на Ной и следователно “баща на цялото човечество”, потомствата на всички други хора са загинали във всемирния Потоп.
В гностицизма Сит се разглежда като замяна дадена от Бога за Авел, който Каин е убил. Казва се,ч е по-късно в живота си, Адам е дал на Сит тайни учения, които след това ще станат Кабала. В Зохар се твърди, че Сит е “родоначалник на всички поколения на праведните”
Ислямската традиция почита сит като подарък, който е дадена на Адам след смъртта на Авел. Мюсюлманите разглеждат сит като пророк, като неогвия баща и като “този, който е продължил да учи човечеството след смъртта на Адам”. Така Сит се разкрива едновременно като пророк и патриарх на исляма.
Някои мюсюлмани вярват, че гробницата на Сит е разположена в селото на Ал-Наби Shayth (буквално означава Пророкът Сет), където една джамия е наречена джамията Ал-Наби Сит.


Според Битие, Сет е роден когато Адам е 130 години стар [1] "син в неговия образ и имидж." [1] на генеалогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5 посочва, че Адам баща "синове и дъщери", преди смъртта му, на възраст 930 години. В Битие 4:25 , е народната етимология на името на Сет, който произлиза от думата на иврит за "предприятие" като в "засадят семена" (syt). Ева казва: "Бог е засадена друга рожба, в / замяна на Авел". Сит живя на възраст до 912.

В старини на юдеите , Йосиф Флавий смята, че Сет е добродетелен, целомъдрен с прекрасен характер и съобщава, че потомството му са изобретили/ извели мъдростта на небесните тела, и са построили "стълбовете на синовете на Сет". Двата стълба изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията . Те са построени от потомци на Сет въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. И имали за цел да предпазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. И двата съобщават за древните открития и информират хората, че стълб от тухли също е бил издигнат. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време.
Уилям Уистън , преводач на древностите на юдеите от 17-18 век, твърди в една бележка, че според него Йосиф е объркал Сит със Сезострис, фараон на Египет, издигнал съответната колона в Сириад (това е тогавашно име за териториите , в които Сириус е бил почитан, т.е. Египет). Той твърди, че няма начин, никакви колони на Сит да са преживяли Потопа, понеже Потопа е заровил всякакви сгради и колони под утайките от водите му.

През 2 век пр. Хр. ‘Книгата на юбилеите”, която е смятана за канонична само от коптските християни, казва, че през 231 от библйското сътворение на света, Сит се оженил за своята сестра Азура, която била 4 години по-млада от него. През 235 година от Сътворението Азура родила Енос. Сит се чества и възпоминава като един от свещените предци, праотци в календара на светците на арменската апостолическа църква заедно с Адам, Авел и др. и празника му е на 26 юли. Той също е включен в христовото родословие.

СИТ — евр. Означава и “твърдост, основа”, син на Адам и Ева, роден след смъртта на Авел. В него е заложено новото благочестиво племе (Битие 4, 25—26. 5, 3—4. 6—8.).

СИТИЯНИ/СЕТИЯНИ

Сетияните са група древни гностици, които датират своето съществуване отпреди християнството. Тяхното влияние с ее разпространило през Средиземноморието в по-късните системи на Базилидеяните и Валентинияните. Тяхното мислене, въпреки, че е предимно юдаистко в основата си е силно повлияно от платонизма.
Сетияните се наричат така, заради тяхното благоговение към библейския Сит, третия син на Адам и Ева, който е изобразен в техните митове за Сътворението, като божествена инкарнация, следователно потомството на Сит се смята, че представлява върховни избрани в човешкото общество.

СЕТ (наричан още Небту, Сетекх, Сетнакт, Сетеш, Сутекх, Сети, Сути, Смам-Ур) - душата на Геб, владетелят на лодката Секрир, е един от най-старите, сложни и тайнствени Египетски богове, а може би и най-древния от всички тях. Почитан е бил още от времената на прединастичния период(около 5000г.пр.н.е). Произходът на култът към него е град Небет (Златният град), намиращ се на десния бряг на р.Нил, на север от Луксор, недалеч от съвременния град Ṭūkh, 11-ти Ном на Горен (Южен) Египет. Градът е бил разположен на кръстопът и в близост до него, в пустинята имало Златни мини. Гърците наричали града Омбос. Сет е бог на Небето, господар на бурите, бог на хаоса, бог на пустинята, бог на разрушението, бог на войната, а също така и трикстър (хитрец-измамник). Сет е единствения, освен Ра, носил титлата „Негово Величество“. Името му се изписвало Seth през гръцкия период , като h-то било едва доловимо. Точният му превод не е известен, предполага се, че е свързан с пустинята и/или стабилността на монархията. Развитите форми на името му Сетеш или по-късната Сутех, обозначават неговото господство, тъй като „кх“ означа „величие“. Сет е бил в началото положително божество, впоследствие демонизирано.Сет е Син на Нут и Геб или на Ра и Нут, според различни източници и брат на Озирис, Изида и Нефтида. (Според Мемфийския пантеон). Сет е неверен съпруг на Нефтида, богиня на подземния свят, която е бездетна и в митовете скърби за смъртта на Озирис заедно с Изида. Плутарх твърди, че Сет не се е родил по естествен начин, а предизвикал буря, с която разкъсал утробата на майка си. Според легендите за сътворението на Света от Сет (легенда за това, как е създаден света има за почти всеки египетски бог), в начало било Мрак, от Мрака дошъл Сет, разцепил го и се появила светлина. Светлината била погълната от Мрака отново. Сет отново разцепил Мрака, този път създал и живи същества, чиито живот поддържал света да не бъде отново погълнат.


ФАРАОН СЕТИ I
Менмаатре Сети I (още наричан Сетос I от гръцки) е фараон от XIX династия на Древен Египет, син на Рамзес I и кралица Ситре и баща на Рамзес II. Като повечето фараони Сети има много имена. Името Сети означава „от Сет“, т.е. той е бил осветен от бог Сет. При възкачването си на престола той възприема името Менмаатре, означаващо „безкрайна е справедливостта на Ра“. Рожденото му име е Сети Меренпта, или „Човек на Сет, обичан от Пта“. Като всички останали дати относно Древен Египет и тези на царуването му са неясни, като според някои то е продължило от 1294 г.пр.н.е. до 1279 г.пр.н.е. а според други е царувал в периода 1290-1279 г.пр.н.е.

СИТРЕ - Sitre или Tia Sitre ("Дъщерята на Re") е великата съпруга на фараон Рамзес I в Египет и майка на Сети I

СИТРЕ ИН - дойката на Хатшепсут, една от най-прочутите владетелки на древен Египет.

СЕТХНАХТ – фараон от XX династия (1200 – 1085)

“СЕТОН” ИЛИ “СЕТОМ” – титла, с която е назован най-големият син на Рамзес II – Хамуас. Върховен жрец и маг на бог Птах. Свързана е преди всичко с магията, магьосничеството и гадателството. Титлата е спомената в два големи демотически египетски романа.

СЕТКА (ж. диалог. Остарели думи в българския език) – вид голяма рибарска мрежа.

СЕТО ( с удар. на “е”) прил. диалог.) - цялото, всичкото.
СЕТНИЦА (ж. диалог)- край
СЕТОВАНИЕ (ср. книж. остар.) (рус. сетование) – Оплакване, жалба.
СЕТУВАМ (несв. книж. остар.) (рус. Сетовать) - Тъгувам, жалея.

СИТАМЕН
Нейното име, понякога се изписва като Сит –Амун Сат-Амен или Сат-Амун.
Тя обикновено се смята, че тя е дъщеря-съпруга на Аменхотеп Трети. В някои надписи се казва, че тя е дъщеря на Аменхотеп Трети и кралица Тийе . Някои расъждават, че Ситамун всъщност е дъщеря на Тутмос Четвърти и кралица Иарет, но няма сериозни доказателства за това.
Знае се, че Ситамун се е омъжила за Аменхотеп на 30 г., вероятно по времето на първия й Хебсед фестивал. В по-старата литература, например Хейс в 1948, се казва, че Ситамен е майка на Сменкхаре, Нефертити, Мутноджемет и Тутанкамон. Доколкото знам няма обаче доказателство, което да свързва Ситамен, с която и да е от тези четири царски фигури.
Известният Аменхотеп, син на Хапу е бил иконом на кралица Ситамун и откритията в Малката показват, че тя трябва да е живяла в този голям дворец на Западния бряг, близо до Тива. Има записи върху етикети от съдове, които казват “ Къщата на кралската дъщеря Ситамун”. Нейните имения произвеждали бира и други стоки.
Някои от нейните мебели са открити в гробницата на Юйя и Туя. Съдържанието на гробницата включвало няколко стола, които вероятно са принадлежали на Ситамен. Интересно е да се отбележи, че на един от столовете Ситамен е показана седнала на трон и носеща твърде рядка регалия. Нейната къса (нубийска) перука е покрита с халка и перуката е окичена с лотосови цветове. Показани са дами, които предлагат на Ситамен злато като дар. Тази сцена показваща принцеса-кралица, получаваща такъв дар е рядка. Смята се, че Ситамен е погребана в гробницата на Аменхотеп Трети в Долината на Царете. Има две камери, всяка с две колони и килер извеждащ от кралската погребална камера. Едната камера, може да е била предназначена за кралица Тийе, а другата за принцесата-кралица Ситамен.
ТА-СЕТИ (остарял термин, днешно Та-кенс, Та-хонт, със значение “земята на лъка”, “земя на богинята Сети”, “Извитата”
1. Това е най-южната административна област на древен Египет, образувана около 23-22 век пр.н.е. разполагала се е по дължината на река Нил от първите прагове до каменоломните Хенну. В елинистичния Египет се е наричала Омбосски ном (лат. Номос Омбитес),, по името на града Омбой или Омбос – столица в този период. В приетата от египтолозите класическа номерация на номовете се счита за първия ном на Горен Египет.
2. Название на областта Долна Нубия, намираща се на юг от Египет, употребявана от древните египтяни в периода на додинастическия Египет до 3000 пр. н.е. Нома “Та- Сети “ още не е съществувал и в този случай е ставало дума за друга област, намираща се, не след, а преди първите нилски прагове.


Си уанму .Д, [Xi wang-mu]

Кит., букв.: „Майката-царица на Запада"; даоски митологически образ, който управлява разположения на запад рай в планината -»Кунлун. Тя е повелителка на безсмъртните (->Сиен). Си уанму се изобразява като красива млада жена в царски дрехи, понякога яздеща паун. В своя рай тя живее в девететажен дворец от нефрит, ограден със стена от чисто злато, дълга хиляда мили. Безсмъртните мъже обитават дясното крило на двореца, а безсмъртните жени -лявото. В градината на Си уанму растат
прасковите, на безсмъртието; който вкуси от тях, се издига над смъртта. Впрочем чудното прасковено дърво ражда само по един плод на всеки 3000 години, а за неговото узряване са нужни още 3000 години. Когато прасковата узрее, Майката-царица на Запада кани всички безсмъртни на тържество, за да отпразнуват нейния рожден ден и да изядат прасковата, която отново ги дарява с безсмъртие. Този празник е описан безброй пъти в кит. литература. С течение на времето образът на Си уанму претърпява значителна промяна в своето значение. В старите текстове като напр. Шанхайдзин („Книга на планините и моретата") тя се описва като чудовище с лице на човек, зъби на тигър и опашка на леопард. Тя е богиня на епидемиите, живее на запад и е господарка на демоните на чумата. Около началото на нашето летоброене тя вече е изискана дама. Според легендата тя няколко пъти се е срещала с кит. владетели и им е давала подаръци: най-напред нефрит, а по-късно удължаващата живота праскова, която оттогава е неин символ. Според даоските представи Майката-царица на Запада, която е възникнала от твърде чистия въздух на Запада, въплъщава пасивния женски принцип ин (^Ин Ян), докато нейният партньор, Дун уангун, „Княза на Изтока", роден от дъха на Изтока, представя активния мъжки принцип ян.

СИ – ТЕННО (ШИТЕННО)

Четирите Небесни Царе – Божества, охраняващи в четирите световни посоки планината Су-Меру, на края на света, на върха, на която се намира замъкът на Индра. Техните имена на японски са Дзигоку, Дзотё, Комоку и Бисямон; на индийски Дхртарастра, Вирудхака, Вирупакша, Вайшравана. Изтока се охранява от Дзигоку(Дхртарастра), Запада се охранява от Дзотё(Вирупакша), Юга се охранява от Комоку(Вирудхака), Севера се охранява от Бисямон(Вайшравана)
Като будистки пазители на четирите посоки, те отблъскват злото, пазят нацията, и защитават света от злонамерени духове, затова японския термин Gose Shitennō, буквално означава "четиримата богове (дева)-царе защитаващи света." Всеки представлява посока, сезон, цвят, качество и елемент. Те произхождат от Индия, като дева генерали (богове-пазители) защитаващи Бог Индра, но по-късно са приети в будисткия пантеон в Китай и Япония. Всеки живее в и защитава един от четирите континента обграждащи връх Shumisen /Шумисен (санскрит = Mt. Sumeru/Сумеру), митичният дом на историческия Буда и други будистки божества. В Китай и Япония, те се почитат като пазители на храмовете и защитници на нацията. В Китай статуите на четиримата често са поставяни в близост до входовете на храмовете, но в Япония, изображенията им най-често са поставяни около централното божество на главния олтар (основния подиум, наричан Shumidan Шумидан). Четиримата са командвани от Taishakuten (санскритския Индра), "Властелинът на Центъра”. Те са почти винаги облечен в броня (yoroi), изглеждат свирепи (funnusō), и носят оръжия или предмети (jimotsu),за да премахват злите влияния и да потискат враговете на будизма. Те също обикновено се изобразяват стоящи над злите духове (известни като Jaki в Япония), което символизира тяхната власт да отблъскват и побеждават злото. Понякога те са изобразявани с огнен ореол (хало) зад тях. Техните качества обаче не са строго дефинирани и затова се различават сред будистките народи. Иконографията на Shitennō е свързана с Четирите Небесни Емблеми (дракон, червена птица, тигър, костенурка) на Китай, които също охраняват четирите посоки. В японските статуи, Shitennō са почти винаги изобразявани в оживени войнствени пози, а не в статични пози на релаксация или медитация. Сред четиримата, Tamonten (известен още като Bishamonten/Бишамонтен) се счита за най-мощният, и с течение на времето, измества другите трима по значение. Наистина в Япония, Bishamonten е единственият от четиримата, който е боготворен независимо, едновременно като покровител на будистката вяра и като едно от Седемте богове на Късмета /Късметлийски/щастливи богове—в Япония, този който носи богатство и просперитет. Bishamonten също измества Taishakuten (Властелинът на Центъра) като обект на поклонение, но Taishakuten никога не е имал статус на величие в Япония.
Четиримата се появяват в множество писания, включително Златната Светлина Сутра Goldern (Konkōmyō Kyo). Преведена от Dharmakṣema в началото на 5 век, от Baogui в края на 6 век и от китайски монах Yijing (635-713), тя учи, че управниците, които се покланят на тази сутра ще получат защита от четиримата царе пазители за защита на нацията и в полза на техния народ. Златната Светлинна Сутра, известна също като Konkōmyō saishō O Kyo е един от трите текста с голямо влияние в старата Япония за защита на нацията. Така наречените "три писания за защита на държавата" са Златната светлина сутра, Сутра Лотос/Лотус? (Hokke Kyo), както и Благотворителната кралска Сутра (Нин O gyō). В популярната Lotus Sutra - преведена на китайски от Kumārajīva 350 - 410 (на японски. = Kumarajū) - те се появяват в Dharani (глава 26), с Jikokuten и Tamonten обещаващи от името на всички четирима защита на тези, които приемат ученията на сутрата. Четиримата пазители Shitennō са били пренесени от Индия към Китай и навсякъде в Азия около 6 в. сл. Хр. Една от най-ранните появи на четиримата в Китай датирана от края на 6 век е от Пещерите Dunhaung (пещера 428). Друг ранен пример е гигантска каменна статуя на Tamonten в Longmen Grottoes (Храмът Fengxian) в Китай, около 672-675 г. сл. Хр. Четиримата са въведени в Япония около края на 6 век, защото Shōtoku Taishi (първият крал-покровител на будизма в Япония) възлага изграждането на Храма Shitennōji в Осака през 593 г. сл. Хр. за да почита Четиримата. Според Nihongi (Хрониките на Япония, събрани около 720 г), Shōtoku се молил на четиримата, за да му помогнат да победи Mononobe no Moriya (починал 587) и други противници на въвеждането на будизма в Япония. Shōtoku победил и скоро след това построил Храма Shitennōji. Поради тяхното ранно въвеждане в Япония, Четиримата са широко разпространени по всички японски острови - почти всеки по-голям храм във всяка главна област има свой собствен набор от тях.


ДЪРВОТО НА СИТ
Според една от легендите Александър Велики, стигайки до Индия по пътя, по който преди него са минали Херакъл и Дионис, като венец на своите имперскостроителни успехи помолил Божеството да му даде висш знак за неговата побета. След тази молба той намерил извора на вечната младост, а също и двете дървета - мъжкото и женското - дървото на Слънцето и дървото на Луната, които му съобщили за неговата съдба и неговата Империя, Imperium (76). В контекста на легендите от този цикъл често се споменава за "Дървото на Центъра", "Слънчевото Дърво", Дървото, даряващо победа и Империя, а също и "Дървото на Сит".

СИТАР (фамилия СИТАРОВ) – лично българско име и фамилия, съхранило се в махала Крушка, на град Златоград и съществувало в село Доброво, Разградско. Мястото, където живеят Ситарови в квартала Крушка пък се казва Ситарова падина (изговаряно Ситърова падина, вж. Г. Христов. Местните имена в Маданско, София, БАН, 1964, стр. 298). Семейното име Ситаров е било обяснявано от д-р Атанас Саламбашев, който го дава с ударение на втората сричка (Ситаров) и го тълкува от ситар - “човек, който прави или продава сита” (вж. Ан. Саламбашев, Български фамилни имена на помохамеданчени родопчани от Маданско. Известия на Института за български език, кн. XVI, София, БАН, 1968, стр.136,139). Това обяснение почива на недоразумение, понеже проверката на място показа, че името е с ударение на първата сричка (вж. И Г. Христов, посоч. Съч. , стр.23, който също го привежда с начално ударение) и е образувано от личното име Ситар, което не може да се изведе от съществителното ситар.
Личното име Ситар представлява голяма занимливост, понеже не се среща у близки или по-далечни народи, т.е. липсва у турци, араби, персийци, гърци, албанци, румънци, сърби, руси, чехи, италианци и т.н. Това обстоятелство ни кара да заключим, че то е много старо българско име. И наистина в един турски регистър на мюлкове и вакъфи от средата на XVI век (писан е между 1544 и 1561 г.) откриваме много имена на български селища и на техните жители. Тук е споменато и селото Доброво до Разград (по-късно жителите на това село са се преселили в разград и са основали едноименната махала, вж. Ан. Явашев, разград, неговото археологическо и историческо минало, кн. I, София, 1930, стр. 106-107), между имената на жителите, на което , покрай Вою, Иван, Даню, Никола, Димо, Неделко, Недко, Новак, Пено, Браю, Доброслав, Раю, Игнат, Кръстю, Добро, Милко, Петко, Стойко, Стоян, Илия, Вълко, Драган, Владислав и много други, срещаме Цветко, син на Ситар, т.е. синът се казва Цветко, а бащата – Ситар (вж. Извори за българската история, т. XVI, София, БАН, 1972, стр. 445). Записани са 420 български имена и то в нарочен раздел за “неверниците”, т.е. българите, което не оставя никакво съмнение, че носителят на името Ситар е българин-християнин.
Това лично име сполучливо може да се обясни като образувано от древнобългарското (тракийско) мъжко име Ситас (варианти Ситес, Сита) ( вж. Д. Дечев. Тракийските езикови остатъци (на немски език), Виена, 1957, стр. 452), което в по-късни времена, ще звучи Сит и което вероятно се крие в името на село Ситово, Пловдивско, с наставка “ар”. Точно по същия начин от древнобългарските (тракийските) лични имена Коккос (варианти Кокус, Кока) и Манта са образувани съответно Коккар-ус и Мантар-ус (вж. Д.Дечев, посоч. Съч. Стр. 251, 287).
Можем да предоложим също така, че Ситар е получено от гръцките лични имена Сидорос (народен облик а Исидорос и значи “дар на (богинята) Изида”) или Сидер, което отговаря на нашето Желязко, заети с характерните за тракийския език звукови промени на “д” в “т’ и на “о” или “е” в “а”, но това обяснение е много малко вероятно.


СИТАРСКИ (фамилия от Радомирско) , производна от Ситар. СИТЕВ, СИТОВ – български фамилии производни от Сит.

СИТАРКИЯ - въведен поземлен данък по времето на римския император Диоклетиан /284-304 г./. Той трябвало да бъде плащан от всички земя притежатели, независимо от това дали били пълни собственици на имота или само негови владелци.

СИТАР (по-рядко Ситара) – многострунен индийски музикален инструмент с много богат оркестров звук. Отнася се към групата на щипковите музикални инструменти. Основните струни на ситара са седем (пет мелодични и два бурдонни звука ). Освен това ситарата има още 13 резониращи струни, които се наричат “тараф” или “оркестър”.
Резониращите струни отговаряйки на звуците на основните струни, създават това уникално звучене, което отличава ситара от другите музикални инструменти. Звуците се извличат със специален медиатор(Посредник), наричащ се “мизраб”, който се слага на показалеца.
Названието най-вероятно произхожда от персийското “сетар” – прародителя на много от музикални инструменти на Изтока. Ситара се появява в Индия през 13 век, в периода на засилване на мюсюлманското влияние и първоначално изглеждал, както неговия близък родственик – таджикския сетор, който, обаче бил триструнен (“се” – три). В Индия инструмента се е преобразил: дървения резонатор със средни размери е бил заменен с огромен тиквен, но това не било достатъчно и добавили още един такъв, прикрепвайки го към върха на кухия гриф. Горната част била богато украсена с розово дърво и слонова кост, а навързаните подложки от жили, заменели с металически дъговидни. Преди да се появи ситара индейските народи свирели на древен струнен шипков инструмент, чийто изображения се съхранили в древните барелефи от 2-3 век от н.е.


СИТАРА – СЕЛО В ЯПОНИЯ
Sitara - село в Япония , разположено в окръг Kitasitara префектура Аичи . Площ 273.96 km ², население - 5733 души (1-ви Май, 2010) , гъстотата на населението - 20,93 / км ².
Селото се намира на остров Хоншу в префектура Аичи региона, Chubu . Тъй като границите на града на Toyota , Sinsiro , с.Toei и села Toene , небе

СИТАРА (Sitara) – означава “зорница”, «звезда» на санскрит
СИТАРА - Звезда (Синоними Сафура, Юлдуз, Эсфира, Стелла, Наджмия.) «татаро-тюркски” женски имена.
СИТАРАХ (Sitarah) е лично име с хинди езиков произход, чийто смисъл, отново е “звезда”. Sitarah е вариант на изписването на Sitara. Това име, обикновено носят момичетата.

СИТАРД ( Limburgish : Zitterd) е град в холандската провинция Лимбург, която е най-южната провинция на Холандия . Ситард е част от община Sittard-Geleen . Центърът на града е разположен на 45 м над морското равнище. Споменат е за първи през 1157
ФОН СИТАРД (също: Zittardus, Citardus, Citharius) – лично име в Холандия. Примерно: Матиас фон Ситард
Sita Vermeulen Мария – холандска певица, родена на 08 юни 1980 г, в град Илпендам, Холандия.
СИТЕНСЕН (Sittensen) е община в област Rotenburg , в Долна Саксония , Германия . Тя се намира на около. 20 км североизточно от Rotenburg , и на 45 км югозападно от Хамбург .
СИТИНГБЪРН ( Sittingbourne) град и административен център в община Sittensen в Rotenburg (Wümme) в Долна Саксония, Германия . Първото споменаване на Sittingbourne датира от 1020-та година.

СИТАС, СИТАЛК и СЕВТ (един анализ на Д. Георгиев-Даков). Династичните тракийски имена Ситас (сляп цар на племето дентелети), Ситалк и Севт не могат да открият своите аналози в съседните гръцка, етруска и латинска култура, а имат единствено връзка със своите най-древни корени. Ето защо тракийските имена могат да намерят конкретни индийски корени* в епоса Рамаяна. И точно копие на техните име е богинята Сита. Тя била съпруга на божеството Рама. Но била отвлечена от махараджата Рави Варма. От тази несправедливост, която я направила нещастна за цял живот, Сита помолила своята майка - Великата богиня на Земята, да я избави, да се отвори и да потъне в нея за един по-добър живот. Ще попитате как е възможно мъже да носят името на жена-богиня?
От древните хронисти ни е известно, че тракийските владетели осъществявали свещен брак с Великата богиня майка. Като нейна дъщеря, богинята Сита била и нейно пълно олицетворение. Със своите женски добродетели Сита била пример и морален критерий за индуските жени. На санскрит Сита означава "бразда" - плод на усилието и труда в плодородната земя. Олицетворението й с Великата богина Майка дава и значението на името й като плод, храна, богатство, плодородие. Неслучайно и вероятно чрез дорийското нашествие тази дума като σῖτος е запазена и в старогръцки със значение “хляб, храна, храна от жито, продоволствие”. Подобно обстоятелство не би следвало да навежда на извода, че старогръцкия език е индоевропейски по-своя произход. Напротив, като съставен етност от ахеи, а по-късно с пристигането на дорийците, не можем да утвърждаваме, че вноса на индоевропейски думи в един език, го прави с подобен произход и характеристики. Не бива да се забравя или неглижира тясната културна принадлежност на индоевропейските народи. Този анализ за пореден път доказва близките културни пластове и традиции, споделяни в античността от индоевропейските народи, погледнато в един мащабен план и дълговременен период.
(* Не древнобългарските (тракийски) имена имат индийски корени, а индийските имат древнобългарско корени. Бел. на съставителя)



СИТА, U, [Site]
Санскр, букв.: „бразда". Във ведите Сита е браздата, персонифицираното селско стопанство, и се почита като божество, което има власт над селското стопанство и плодовете. В Рамаяна тя е дъщеря на цар Джанака и съпруга на Рама. Нейният баща Джанака казва: „Когато орях нивата си, иззад плуга изскочи едно момиче и затова го нарекох Сита - Бразда. Момичето дойде от земята и израсна като моя дъщеря." Сита става съпруга на Рама, след като той я спечелва, защото успява да опъне лъка на Джанака, получен от Шива. Тя го следва в изгнанието му и бива отвлечена от .Равана. След като Рама побеждава в избухналата заради това война и си я възвръща, я изгонва, понеже смята, че тя е изгубила честта си. По-късно тя призовава майка си, Земята, за да докаже невинността й. Земята се отваря и тя се връща там, откъдето е дошла.

Но имало и още един крал, който се казвал Джанака, и той имал красива дъщеря наречена Сита. Сита била намерена на полето; тя била дъщеря на Земята и била родена без родители. Думата “Сита” на древен санскритски означава бразда, направена от рало. В древната митология на Индия можете да откриете хора родени само от един родител или хора родени без родители, родени от жертвения огън, в полето и така нататък – сякаш пуснати от облаците. Всички тези видове чудотворни раждания били нещо обичайно за митологическото минало на Индия.
Тъй като Сита била дъщеря на Земята, тя била чиста и неопетнена. Тя била отгледана от Крал Джанака. Когато станала на възраст за омъжване, кралят пожелал да й намери подходящ съпруг.
В Индия имало един древен обичай наречен Сваямвара, чрез който принцесите си избирали съпрузи. Били канени многобройни принцове от различни части на страната, а принцесата - в разкошни одежди, с венец от цветя в ръка и придружена от глашатай, който оповестявал отличителните качества на кралските кандидати за женитба - преминавала насред насъбралите се около нея и избирала принца, който харесала за свой съпруг, хвърляйки венеца от цветя около врата му. След това била вдигана пищна и разкошна сватба.
Имало редица принцове, които се домогвали до ръката на Сита; изпитанието на което били подлагани в този случай те, било да счупят един огромен лък, наречен Харадхану. Всички принцове влагали цялата си сила, за да изпълнят това, но се проваляли. Накрая, Рама взел огромния лък в ръце и с лекота и грация го счупил на две. Така Сита избрала Рама, сина на Крал Дашаратха за свой съпруг и те били венчани с големи празненства. След това Рама завел своята булка у дома си, а неговият баща решил, че е дошло времето да се оттегли и да постави Рама за Ювараджа. Всичко било подготвено за церемонията както бил редът и цялата страна тържествувала заради събитието, когато една слугиня на по-младата кралица Кайкеи й напомнила за двете обещания които й били направени преди време от краля. По-рано тя била удовлетворила краля много и той предложил да й изпълни две желания: “Поискай две неща в моя власт, каквито и да са те, и аз ще ги изпълня заради теб,” казал той, но тогава тя не пожелала нищо; тя била забравила напълно за това; но нейната злонамерена прислужница започнала постепенно да въздейства на завистта й във връзка с това, че Рама ще бъде възкачен на трона и й намекнала колко добре би било за нея ако собствения й син наследи краля, докато кралицата почти не обезумяла от завист. Тогава слугинята й предложила да поиска от краля да изпълни обещаните й две желания; едното да бъде нейния син Бхарата да бъде поставен на трона, а другото Рама да бъде изпратен в гората в изгнание за четиринадесет години.

Си́та (санскр. सीता) — съпруга на Рама, добродетелен персонаж в поемата “Рамаяна” се счита за въплъщение на богинята на красотата Лакшми. Името и в превод от санскрит означава “бразда”, защото в детството й Сита са я намерили в бразда под чим трева, когато баща й разоравал земята за извършване на “яджна”. “Бащата” на Сита е Джанака, затова понякога я наричали Джанаки. Сита е лунната светлина, даряваща прохлада, а Рамачандра – Рама е прекрасен като месеца. От всички жители на Митхила, само Сита можела да мести тежкия сандък, в който се пазел лъка на Шива, затова нейния баща Джанака можел да я даде за жена, само на този, който е бил силен като нея. И би я дал за жена на този, който би могъл да опъне тетивата на този лък. Много принцове се опитвали да повдигнат лъка, но безуспешно, а Рама не само опънал тетивата на тоя лък, но и го счупил. Сита се преместила в Айодха, но след известно време узнала от Рама за случващото се и доброволно се съгласила да отиде в изгнание за 14 години в гората, заедно с Рама и Лакшмана. Но, когато била заедно с Рама, независимо дали била в двореца или в дремещите джунгли се чувствала щастлива и се държала скромно.
В гората Сита била пазена от Рама и Лакшмана, но и се харесал един златен елен, който пробягал наблизо. И тя поискала да го доведе при Рама.. Но Рама се забавил и Сита изпратила Лакшман за помощ и останала без защита, тъй като доброволно излезнала от защитния кръг, начертан от Лакшмана за нейна защита. Ракшас Равана във вид на брамин я помолил за храна и откраднал излязлата от кръга Сита, отнасяйки я на Шри Ланка.
Рама събира армия от маймуночовеци и мечки и побеждава Равана. За всеобщо учудване, в момента, когато довели Сита от Ашоковата гора, Рама я спрял и заповядал да премине изпитание с огън. Тъжните маймуночовеци (ванари) запалили огън. Всички притихнали и Сита влязла в изгарящия огън, но горещите езици на пламъка не могли да причинят вреда на вярната жена на Рама. И Агни в облика на брахман я извел от огъня и я предал в ръцете на законния й мъж. С това Сита доказала своята чистота в мисли, думи и действия. Като роден отново Феникс, стояла сега Сита пред своя възлюблен Рама, а смаия огън и всички богове били свидетели на нейната чистота.
Нала, Нила, Хануман, Ангада, Вибхишана, Рама, Лакшмана, Сита и всички, които се събрали, седнали в летящата колесница Пушпака и се отправили право в Айодха. Всички заедно отпразнували завръщането на Рама от изгнанието и владетелите се отправили по домовете си. Тогава настанало време на дълъг мир и любов по целия свят, което се наричало Рамараджия. Но веднъж до Рама достигнал слух,за това, че това, че той приел жена, която била при ракшас и на него му се наложило да изгони Сита от града, да живее в гората, бидейки бременна. Там я приютил мъдреца Валмики и и се родили двама сина: Куша и Лава. Синовете хванали коня предназначен за жертвоприношение и изтребили цялото войнство на Рама и казали за това на Сита. Но Рама възкресява своята войска. Мъдрия Валмики се кълне, че Куша и Лава са негови синове. Тогава битката спира и Куша и Лава признават Рама за свой баща. Но огорчената Сита, решава да проведе последен обряд. Нейното тяло го прибира майката-земя, а душата се отправя във Вайкунтха-лока.


СИТА-УПАНИШАДА (Атхарваведа; група Упанишад – шакта)

Към Праджапати се обърнали боговете:
1. Коя е Сита? Каква е нейната форма?
Праджапати казал:
1. Сита е Тя – като образ на коренната Природа, Тя, Сита се нарича Пракрити.

2. Трисъставното слово “Сита” (СА-И-ТА) е изпълнено с Мая. Слог И се нарича Вишну, семето на проявлението и мая.

3. Слог СА – постигане на Истината и Безсмъртието и се отнася до Луната. Слог Та – Спасител (ОМ), заедно с Лакшми е разпространението на Пракрити.

4. Образът на слога И – луна, амрита, проявеният и непроявен образ на Махамая, облечена в Освобождение и други одежди, в краищата, на които сияят божествени украшения.

5. Първата форма на Сита е изпълнена със Словото Божие (Шабда Брахман) по време на изучаване на Ведите. Втората – създаващата, състояща се от хората на земята, възникваща пред “плуга” (ХА, т.е. СА). Третата - формата на слога И – вътрешния образ на непроявеното, т.е. Сита. Така казва Шаунака.

6. Творяща Блаженство Вселена, благодарение на силата, придобита от близостта с Шри Рама, създаваща творението, съхранението и разрушението на всички негови форми.

7. Известна като Бхагавати, Сита се отнася към коренната Природа. Благодарение на тази природа, пранавите, изучаващи Брахман я назовават Пракрити.
(Превод от санскрит Ерченкова О.Н.)



Си́та Тхакура́ни — кришнаитска светица и духовен учител, една от основоположниците на традициите на гаудия-вайшнавима – Адвайта Ачаря. Почита се от кришнаистите като въплъщение на Лакшми. Живяла в Бенгалия през XV—XVI век.


СИТА ТАРА - Бялата Тара, известна също като Сита Тара (на санскрит “Сита” означава и “бял (а) или чист(а)” ), е също и име на планетата Венера.
Мантрата на Бялата Тара е основната мантра на Тара с допълнително поставена фраза. В “Магия и ритуал в Тибет” Стефан Beyer описва как различни фрази могат да бъдат вмъкнати в мантрата, в зависимост от нуждите на лицето, което прави магията.

Бялата Тара се отличава от Зелената Тара (различни от техните цветове), с прибраните двата крака в поза на медитация, и седемте си очи: две - обичайните, едно на челото (Мъдростта на очите) и по едно око във всяка длан и стъпалата на краката си.
Докато живее в отшелничество, Gedndrup (1391-1475), Първият Далай Лама и най-видният ученик на Tsongkhapa, пише молитва за възхвала на Бялата Тара, " Съкровище за увеличаване на Живота и Мъдростта. "

СИТУМ (лат.) – “делимо” ( примерно: делимо наследство, родово и семейно имущество)

СИТОТО /ПЛЕЯДИТЕ
Популярното народно название "Квачката с пиленцата" произлиза от самият вид на Плеядите. Квачката е най-бляскавата звезда в купа - Алциона, а останалите 6 - 7 трепкащи звездички са "пиленцата", които като че ли кълват зрънца. В българската фолклорна астрономия Плеядите са известни под още няколко имена - Ситото, Власците, Соколът (или Ястребът) и др. Първото от тях е свързано с почитането на Св. Варвара на 5 декември - около датата на акроничния залез на Плеядите. Св. Варвара е покровителка на домашните птици и се свързва с обред - моминско гадаене за женитба, чрез пресяване на брашно през обърнато сито (ритуал изпълняван в Тракия, Сакар и Родопите). Името "Соколът" се свързва със Св. Никола, описван в народните предания като носещ сокол.
Според гръцката митология, Плеядите са дъщерите на титана Атлас: Мая, Електра, Тайгета, Астеропа, Алциона, Келена и Меропа.
Друга интересна сцена народът ни е виждал в Хиадите, разпръснати около звездата Алдебаран,  Бик - Гайдарят и хорото, извиващо се около него.

Плеядите, наречени – Велисазар, Валасажар, Волосозар, Волоцозар, , Волосари, Волосузар, Царе-волосари, Валосны, Полосозар, Виси(а)жар,Висожари, Валоски , Баби, Сицо , Ситко, Ситцо(а), Сицца , Ситци, Сицячко, Рашотка, Решата, Рашато, Решатни , Гняздо, Кучки, Стажар, Стажерка, Курочка (Кокошка), Курачке, Сямизвёздачка – звездния куп Плеяди е един опт най-красивите обекти на звездното небе. Негови изображения, могат да се намерят на различни древни битови предмети, амулети и стенни надписи или рисунки по целия свят. Велисазар, Валасажар, ВолоСузар и др. е едно от многобройните названия на Плеядите при белорусите. Съврзано е с езическия бог на славяните Велес, който дарява богатство и е бог на магията и стопанин на подзменото царство ( в християнския смисъл – ада). Вероятно това име произлиза отр по-ранното Власежелище (т.е. място, на което е живял Велес, самата преизподня или входа към нея). Обаче с идването на християнството името и смисълът започналид а се изменят,з ащото християните, както е известно, правили всичко, за да унищожат езичеството и особено всичко свързано с Велес – неговия християнски аналог бил близък с Дявола. Така в продължение на дълго време в названията Власежилище-Власежарище-Власажар-Валасажар, останало само неговото име (Велес), което народа асоциирал с коси. ‘Велес се чесъл и си разпилял косите”, а не с местото, където той е живял, както тоа е било в началото. Обаче други названия са съхранили все пак връзка с първоначалното.
Оше едно название на Плеядите – Висажар, видимо произхожда от староруската дума вiсс (вiсса, вiссон, вiссос ) – име на растение, с чийто екстракт боядисвали тъкани. Ленена тъкан оцветена с него и въобще дреха от такава тъкан се смятала за ценна, най-тънка и мека. Вероятно по-рано са свързвали красотата на Плеядите, които са възхождали по изгрев с тази великолепна тъкан. Звездния куп често се е наблюдавал на разсъмване (с изгрева на Слънцето).
А това е една песен, в която се говори за Плеядите като “ключове”
А пара нам дамоŷ iсцi,
Пагубляла зара ключы
Каля постуцi iдучы.
- А хто ж мае ключы знойдзiць,
Той жа ŷ восень замуж пойдзець,
А дзяŷчынка йшла i ключыкi знайшла
I ŷвосень замуж пайшла. [4, 188]

В метафоричен смисъл, това име би могло да се съотнася с дрехата на Бога: "Седяше же на престоле том господь мой Иисус Христос в висосе блещащимся в багряници, пущающе заря".

Баби. Овен често срещаните значения на тази дума (стара жена, баба, жена), белорусите наричат “баба” магьосница или акушер. Това название на Плеядите се среща и в речника на древноруския език на И. Срезневски. Възможно е о да е свързано с представата за душите на вещиците, които се отправяли към Велес. Преди всичко, “млечните вещици” или “коровницы” са един от вероятните прообрази, защото те правели магиите си преди изгрев слънце и най-често на свети Юрий - празник, тясно свързан с Плеядите. Освен това, понякога те се превръщали в различни животни, между тях и кокошка, а Курочка или Курачке съшо е название на Плеядите. При хърватите се е запазила легенда, според която на Плеядсше живеят седем вили: отдавна, в началото на света, тези вили ходили по земята, пеели и водили хороводи, а после напуснали земния свят и се заселили на звездите Плеяди, където и досега всяка нощ водят коло. Както виждаме, те се отправили на оня свят, и непосредствено на Плеядите, т.е. в това място, където живеел Велес ("Власежилище"), в неговото подземно царство. Възможно е с това название да са свързани и предишните (Валоски, Валосни), които, вероятно, са форма на древноруското название Валасини. Някои учени смятат, че тези вещици са жени на Велес, и това не е странно, ако имаме предвид че Велес е бил и бог на магьосничеството. Названието се среща и в следващата белоруска песен ("гара" - небо):
У нас маслены дзень,
На гары бабы сядзелi,
Кулаком зямлю пабiлi,
Аб нявестках судзiлi.

Тази песен се изпълнявала по време на Масленица, древен празник на славяните, който провеждали на 8-ата седмица преди Великден, и според някои изследователи той бил посветен на почитанието на Велес. Главната цел на обрядите била изпращането на зимата, празнуване на приближаването на прелетта, осигуряване на богата реколта, а също така почитане на тези, които са се оженили и осъждане на младите хора, които са достигнали брачна възраст, но не са създали семейства. Интересно е че четвъртъкът на тази празнична седмица (който се отличавал с особен разгул, по който отстъпвал само на последния ден от празника), е бил наричан Валоски (Волосся, Уласкi, Аŷлассе) – така, както и звездният куп. Ако си припомним гореизложената легенда за вилите и отчетем, че вили са наричали душите на годениците, починали след годежа, можем да допуснем съществуването на определена връзка между тях и празника, а и главни субекти на празничните фестивали била омъжената жена.
Също така, баба (бабка) са наричали свързването на снопите на полето, затова това име може да се отнесе към названието Шепа, купчина (Кучка).
Сица, Решата и др. Известно е, че Плеядите са място, където ангелите отсяват праведните души от грешните "анёлы адсеiваюць праведныя душы ад грэшных". Отново се забелязва определена връзка между "Власежелището" и тези названия. Още повече, в Словакия има планина Ситна, където "се намира входа за ада", а думите “ситна” и “сита” имат еднакъв корен.
Тези имена също били свързани със селскостопанския празник Дажынки (Дожинки). Ето една песен, която пеят по време на този празник:
На гарэ святлела,
Казлова барада гарэла,
"Iдiтя хлопчыкi, гасiтя,
Рэшатамi ваду насiтя" [14, 189].
Първо, брадичка, или Николина брадичка са наричали малко снопче жито, което оставяли след привършването на полската работа. В песента се пее "казлова бародка", като знаем че козелът е бил символ на Велес, можем да предположим, че това снопче е било оставяно специално за него. Второ, в песента се говори "на гарэ святлела", т.е. събитието се случва по изгрев (на разсъмване), точно в това време, когато Плеядите започват да изчезват в светлината на зората. И последено: в песента призовават момчетата да носят вода със решета – да извикат дъжд - подобен обряд се извършва и на празника на пролетния Юрий, който е тясно свързан с Плеядите.
Кучки наричат няколко (десет) снопа. Очевидно, преди са си представяли, че на небето, там, където горят тези звезди, се намират снопи, и ги сравнявали със земните:
Часты густы зоры на небе -
Часцей, гусцей снапы ŷ полi.
Як на небе высок месяц -
Так за iмi вышэй копы.
Това название е свързано с друго - Стажар (Стажерка). Така са наричали кола (жорда на ситовски и жердь на руски) за опора, който поставяли в средата на купчината (копата) снопи.
Гняздо. Освен птичето жилище, гнездо наричат вътрешната част на рамковия улей, където поставят рамки (решетки): в него пчелите зимуват. Например, руские названия на Плеядите са - Улей, Осиное Гнездо. Изглежда това название също е свързано с "Власежелището" (пчелите като символ на богатство и изобилие са принадлежали на Велес). Например, в приказката “Бог и Дявол” "Бог i Адiявал" (Дэман - Велес) се казва: "Завёв Дэман сад сабе i завёв пчол, i ŷвознав Господзь i прiшов к Дэману: дай ты мне тры пчалы толькi!..". Пчелите и човекът, според представите на белорусите, имат "един дух": " На яе [пчалу] ня можна казаць, як на скацiну,- здохла, а трэба казаць умерла. Бо ŷ яе i ŷ галуба, i ŷ чалавека адзiн дух" (приказката "Пчела и гълъб"). Както е известно, източните славяни считали, че душите на умрелите, през зимата се отправят на оня свят, а през пролетта, когато цялата природа се събужда, се връщат на земята. Най-интензивното възраждане на природата става по време на пролетния празник Юрий - 5-6 май (23 април по стар стил). Вече в XVII век този ден бил юридически термин. От този ден започвала арендата на стопанствата и се установявал срокът на наема на работниците. В този ден за пръв път пускали добитъка на пасбището. И именно в този ден Плеядите сутринта изгряват на северо-запад, а на 8-9 декември (26 ноември по стар стил), по време на празника на есенния св.Юрий, от утрото залязват на същото място. По изгрева и залеза на Плеядите са определяли началото и завършването на селскостопанската работа.
Ты, пчолка ярая,
Ты вылець з-за мора,
Ты вынесi ключыкi,
Ключыкi залатыя,
Адамкнi лецечка
Лето цёплае,
Замкнi зiманьку,
Зиму стюдзёную! [4, 104]
Така, Гнездото с пчелите е било сравнявано с с подземното царство на Велес ("Власежелище") и с душите, които през зимата живеят там, а през пролетта се връщат на земята.
Названието Сямiзвёздачка(Седемзвездие), най-вероятно просто е свързано с броя на звездите в звездния куп, които може да се видят с невъоръжено око.
Освен определянето на началото на годишните празници, по Плеядите са узнавали и астрономическото време: "Даŷней, як пралi чуць не да ранiцы, казалi: 'ужо Валасажар на поŷднi - трэба спаць лажыцца' " [18; 1, 272], "Велiсазар ужо на поŷднi - пара iсцi малацiць" [8, 56] или "Звечара Сiтца падоймiцца, а пад ранiцу знiжаецца" [18; 4, 432].


СИТОТО КАТО РИТУАЛЕН ПРЕДМЕТ
В сватбения комплекс ситото се появява в самото начало и присъства до края. Като вещ, която играе основна роля при приготвянето на хляба, приема голяма част от неговата магическа сила и значимост за българина Ритуална вещ го прави и кръглата му форма, придаваща му апотропейна сила, а също и самото му име, което пряко може да се асоциира със ситост, имане.
Ситото е синоним на женската страна в сватбата, носи го жена (невестата, майка й, свекървата), а мъжете (младоженецът, сватовете, кумът извършват някакво действие с него, счупват го, изтърбушват го, хвърлят пари в него.
Понякога ситото пряко символизира засяването, невестиното плодородие. Свекървата гледа за невестата през сито, чака я със сито и сее от него жито над сватбарите.
Понякога магията идва от самото гледане през ситото, от проницаемостта му, възможността да се вижда през него.
Особено важно е първото поглеждане към младоженеца. Добре е то да стане през кръг. Това му придава смисъл на любовна магия, според етнолозите - на брачен акт, на пълнота, оплождане, бременност. Преди да влязат сватовете в бащиния й двор, невестата поглежда през сито и се старае оттам да зърне младоженеца, за да бъде той „сит от нея", „за да е доволна и сита през целия си живот", „за да бъдат децата й чернооки", „защото не бива да се гледат младоженците един друг направо (да не ги хващат магии)", защото който пръв види другия, ще живее повече, и други. В този миг освен магия за любов ситото се явява и граница, прозорец, който очерка две различни състояния - на младоженеца, идващ отвън като чужд, и на невестата, отделена от него в своето пространство, бащиния си дом.
В събота срещу сватбата момите - приятелки на невестата, носят на момъка пояс, колан, риза и пешкир в сито. Със сито носят зърното, с което обсипват младоженците на сватбата. При бръсненето на младоженеца пред него слагат в сито бяла кърпа за невестата и риза за него. В сито слагат ризата с „честта" на невестата. Пак в сито поставят хляба „косичник", с който отиват за булката. Питата, която свекървата е месила за снаха си, я подарява върху сито, за да са сити младоженците. В сито се слагат хлябът за кума и даровете за сватбата. В сито заедно с овес, захар, сушени плодове кумата носи булото, пак в сито се слага то и при отбулването. В сряда или петък след сватбата младоженците си купуват сито, за да са сити. При всички случаи тук се използва пряката връзка на името (сито) със ситостта, задоволеността, имането в живота.

СИТНЯ — топоним.
Ситня – село в Солецки район на Новгородска област.
Ситня – село в Гомелска област на Белорусия.
Ситня – река, приток на река Каширка (Московска област) вливаща се в река Ок.
Ситня – река, ляв приток на река Шелон (Псковска и Новгороска област на Русия)

Ситня – езеро в Киевска област.


Ситка- река в Русия, течаща в Липецка, Тулска и Рязанска област. Устието на реката отстои на 28 километра на десния бряг на река Непрядва.

ОСТРОВ СИТКА
Остров Баранов (англ. Baranof Island), някога остров Ситка — остров в състава на Александровския архипелаг на юго-източна Аляска. Острова е бил преименуван през 1805 год. от капитан Юри Лисянски в чест на Александър Баран. Живеещите на него индианци-тлингити го назовават Sheet’-ká X'áat'l (често просто «Ши»). Заедно с Адмиралтейските и Чичаговските острови, те образуват така наречения остров АBC.
Отначало имало 18 териториални единици (области)(куани), а в края на XIX век, те били 14 ( от 1 до 8 села във всяка): чилкат, ситка, якутат, стикин, тонгас, таку, хуна, хуцнуву, кейк, тагиш, хеня, акой и саня.
Традиционните вярвания – магия, тотемизъм, шаманизъм и анимизъм, представляват сами по себе си един цялостен комплекс от вярвания (вероятно формиращи една обща вяра). По-рано, основния език на тлинкитите бил тлинкитският език (семья на-дене), но днес говорещите тлинклитски са започнали да говорят изключително английски език или са двуезични. В края на ХХ в. Майкъл Краус преброил само 700 човека говорещи тинклитски.
Тинклитите считали земята за плоска, небето за твърдо, а звездите – огньове в домовете на духовете на небето, слънцето и луната з атях били живи същества, разбиращи езика на хората. Земята, съгласно митовете, стояла в покой на гигантски стълб във форма на бобърски лапи, него пък го държала подземната старица Агишануку (Айишанаку). Земетресенията произхождали, според тлинклитските вярвания от борбата на Агишануку с човека-врана Йел (главен герой в техните митове). Тлинклитите вярвали в числовата магия, тяхното магическо число било 4, както при другите народи в Северна Америка. Самото то символизира 4-те сезона, 4-те страни на света и т.н. Техният свят бил населен с множество духове и души на хора и животни. Духовете покровителствували езерата, реките, ледниците, горите и стихиите. Главният подводен дух бил Конакадет. Богатият фолклор - епоса за враната, мита за гигантксата птица-гръм, на име Хетл е широко застъпен в техните народни игри и танци. В изкуствата и занаятите e развита дърворезбата в най-различни стилове. Главните мотиви на нейните изображения са орли, мечки, бобри и др. животни. В края на 19-ти век, повечето от тлинглитите приели православното християнство, въведено от руската православна църква по време на руската колонизация на остров Аляска.
Приемането на православието, може да се разглежда като опит на най-консервативно насторението тлинклити да съхранят своята културна независимост от настъпващата англо-саксонска култура на САЩ, която свързвали с мисионерството.

СЮТКА - връх в Западните Родопи (2186 м) край град Ракитово. Третият по височина връх в Родопите и най-висок връх в планинския масив Баташка планина. Представлява заоблен връх с полегати склонове, намиращ се в средата на масива.

СЮ(ю)ТЛИЙКА - река в Южна България, извираща от Сърнена Средна гора. Известна още като Ракитица, Сазлийка, Върбица, Банянска река, в зависимост от това, през кое селище преминава. Името и произлиза или от тур. “ракитак, върба” или от “сюю” – “любов” на езика на волжките българи.

СИТНИЦА - река в Южна Сърбия, десен приток на Ибар. Дълга е около 90 км. Названието е засвидетелствувано от началото на ХIII в. като означение на поречието на същата река.
Ситница (от по-стар) Ситьница е производно от общославянско ботанично име ~~sitъ м., sita f., схърв. сита “камъш”, Scirpus palustris', словен. sit м., sita f., рус.-цслав. СНТН* (ХI в.), чеш. sit, пол. sit и пр. (за етимологията вж. Vаsmеr, REW, II, стр. 629). В български покрай сита дзука ( Juncus L., Juncus compressus Jacq.', ситка ' камъш, Scirpus Lacuster L.') съществува и форма ситница 'дзука,(Juncus compressus Jacq.' (МБР, стр. 510). Като речно и селищно название Ситница се среща още няколко пъти в Югославия. Към него точни съответствия са: пол. Sitnica (цит. по SV, стр. 471), карп.-рус. Ситница, р. (Петро в, стр. 81) и др.
Няма съмнение, че названието на една такава дълга река в Сърбия при надлежи към най-древния слой на Балканската “южнославянската” хидронимия.


ГОРА СИТНА.
Штявницки върхове – планински масив в централна Словакия, част от Словашките Стредогория (група планински хребети в Централна Словакия). Най-високата им точка е гората Ситна с надморска височина 1009 м. Штявницките върхове са разположени в басейна на река Грон и притока Ипеля Штавница. На територията на Штявницките върхове се намира големият в Словакия, охраняем парк ХКО “Штявницки върхове”. Преобладаващата растителност е дъб и бук.


СИТНА – име на втория кладенец, изкопан от Исаак поради препирните му за вода с герарските пастири.
(Гл.26:20. И препираха се герарските пастири с пастирите на Исаака, като казаха: водата е наша. И той нарече кладенеца с име Есек, защото се препираха с него.
21. (Когато се дигна Исаак оттам,) изкопаха друг кладенец; и за него тъй също се препираха; и той го нарече с име Ситна.

СИТАГРИ
Минаре чифлик (на гръцки: Σιταγροί, Ситагри, до 1927 година Μιναρέ Τσιφλίκ, Минаре Цифлик[1]) е село вГърция, дем Просечен. Според преброяването от 2001 година населението му е 998 души.
В началото на 20 век Минаре чифлик е село в Драмска каза на Османската империя. Според статистиката наВасил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Минаре има 80 жители цигани.[2]
През Балканската война селото е освободено от части на българската армия, но остава в Гърция следМеждусъюзническата война в 1913 година. През 1916-1918 година е под българско управление. В 1927 година името на селото е сменено на Ситагри. Според преброяването от 1928 година Минаре чифлик е изцяло бежанскосело със 192 бежански семейства със 797 души.